Фредерик Пол - Гейтуей II

Да, както неведнъж съм казвал, тя е личност, която може да поднесе много изненади, но когато се обърнах към нейния лекар, думите му ме попариха. Попитах го дали мога да я върна у дома. Той се поколеба, погледна ме през сините си контактни лещи и каза:

— Да, може би. Но не съм сигурен дали разбирате колко сериозно е пострадала тя, мистър Бродхед. Това, което става сега, не е просто изграждане на някакъв резерв от сили, които ще са й необходими.

— Да, зная това, докторе. Ще се наложи да се направи още една операция…

— Не. Не още една, мистър Бродхед. Мисля, че жена ви ще прекара по-голяма част от следващите няколко месеца в хирургията и реанимацията. И не ми се ще да мислите, че благополучният изход е гарантиран — донълни той. — При всяка процедура има рискове, а тя е изправена пред много голям риск. Окуражавайте я, мистър Бродхед. Ние я спасихме след сърдечен блокаж. Не мога да гарантирам обаче, че винаги ще имаме такъв шанс.

Така че отидох при Еси доста смирен и се заех да повишавам духа й.

Сестрата стоеше до леглото й и двете гледаха видеозапис от компютърната конференция. Тъй като мониторът беше в режим на подчинение на големия холографски интерактивен компютър, който бях пренесъл в моята стая, в единия му ъгъл се появи една малка жълта светлина, предназначена за мен. Хариет искаше нещо да ми каже. Можеше да почака, докато светлината започнеше да мига, да свети по-ярко и от жълта да се превърне в червена. Това щеше да означава, че е важно, а в момента над всички мои приоритети стоеше Еси.

— Можеш да ни оставиш за малко, Алма — каза Еси. Сестрата ме погледна и вдигна рамене, така че преместих стола си до леглото и се пресегнах да хвана ръката на Еси.

— Хубаво е да мога отново да те докосна — казах аз.

Смехът на Еси беше малко дрезгав и дълбок. Бях щастлив, че отново можех да го чуя.

— Ще можеш да пипнеш повече след две седмици — отговори тя. — Междувременно целувките не са забранени.

Така че, разбира се, аз я целунах… достатъчно силно, за да се задействат предупредителните сигнални устройства, защото дневната сестра подаде глава през вратата да види какво става. Обаче не ни спря. Сами се спряхме. Еси се пресегна с дясната си ръка — лявата все още беше в гипс, който само един Бог знае какво скриваше — и прекара пръсти през тъмнорусата си коса.

— Беше много хубаво — каза тя. — Сега искаш ли да видиш какво има да ти каже Хариет?

— Нямам особено голямо желание.

— Не е вярно — възрази тя. — Видях, че говори с доктор Бен и той ти е казал да бъдеш мил с мен. Ти винаги си такъв, Робин, само че не всеки го забелязва. — Тя ми се усмихна и обърна глава към екрана. — Хариет! — извика тя. — Робин е тук.

До този момент не знаех, че секретарската ми програма изпълнява командите на жена ми така, както изпълнява моите. Не знаех също, че тя може да заема научната ми програма. По-специално, без мое знание. Когато приятното и малко угрижено лице на Хариет изпълни екрана, аз и казах:

— Ако се отнася до бизнес, ще го разгледам малко по-късно… освен ако не е спешно.

— О, не, не се отнася до бизнес — отговори Хариет. — Алберт много настоява да говори с теб. Иска да ти съобщи някаква важна информация за Завода за храна.

— Ще го приема в другата стая — започнах аз, но Еси сложи свободната си ръка върху моята.

— Не. Тук, Робин. Аз също се интересувам.

Тогава казах на Хариет да продължи и в стаята се разнесе гласът на Алберт. Лицето му обаче не се появи.

— Виж това — каза Алберт и екранът се изпълни със семеен портрет от типа на американската готика. Един мъж и една жена — не съвсем истински — мъжко и женско същество, застанали един до друг. Имаха лица, и ръце, и крака, а жената имаше гърди. И двамата имаха редки бради и дълги коси, оплетени на плитки, и бяха облечени в дълги дрехи като сари от сива материя със светли цветни точки.

Дъхът ми спря. Снимката ме изненада.

В долния ъгъл на екрана се появи Алберт.

— Не са „истински“, Робин — каза той. — Това е просто скица, съставена от бордовия компютър по описание на Уон. Според момчето скицата е доста точна.

Преглътнах и погледнах Еси. Трябваше да овладея дишането си, преди да мога да попитам:

— Така ли… Така ли изглеждат хичиянците?

Той се намръщи и захапа лулата си. Фигурите на екрана тържествено се въртяха, сякаш танцуваха бавен народен танц, така че да можем да ги огледаме от всички страни.

— Има някои аномалии, Робин. Например прочутият въпрос за хичиянския задник. Ние притежаваме някои хичиянски мебели, например седалките пред контролните панели на техните кораби. От тях бяхме заключили, че задникът на хичиянците не прилича на човешкия, защото изглежда там има място за голяма провиснала конструкция, за тяло, което може би е разделено на две, като на осите. В създадения от компютъра образ няма нищо такова. Но… от Рейзър на Окам, Робин.