Фредерик Пол - Гейтуей II

— Алберт — казах аз, — изпрати едно приоритетно съобщение до Завода за храна. Незабавно да се спре, повтарям, незабавно, по-нататъшното използуване на кушетката за каквото и да било. Да се демонтира, по възможност без непоправими повреди. Ще отговаряш лично, ако някой наруши това разпореждане. Ясно ли е?

— Вече е изпратено, Робин — отговори той и изчезна.

За момент се спогледахме с Еси.

— Но ти не му каза да изоставят експедицията и да се върнат — отбеляза най-сетне тя. Вдигнах рамене.

— Това нищо не променя — отговорих аз.

— Така е — съгласи се тя. — Пък и ти ми посочи някои наистина много основателни причини, Робин. Това ли са истинските ти основания?

Не отговорих.

Знаех какво мисли Еси за моите основания да продължавам изследването на хичиянското пространство, независимо от кризите, разходите или рисковете. Тя мислеше, че моите основания имат име и това име беше Джел-Клара Моинлин. Понякога не бях сигурен дали греши.

Където и да застанеше в кораба, Ларви винаги виждаше пред себе си сивата, осеяна с точки структура на екрана за наблюдение. На него нямаше нищо, което можеше да разпознае, но и по-рано, с месеци напред, не беше виждала нищо.

Докато пътуваха със свръхсветлинна скорост на път към хичиянския рай, те бяха сами. Около тях Вселената беше празна, с изключение на онази покрита с камъчета сивота. Вселената беше в тях. Дори и по време на дългото изкачване към Завода за храна не бяха никога толкова самотни. Най-после се появиха звезди. Дори планети. В пространството тау, или през какъвто вид аномално пространство хичиянските кораби преминаваха, нямаше нищо. Последния път, когато Ларви се чувстваше в такава празнота, беше по време на мисиите и на Гейтуей, а спомените от това никак не бяха приятни.

Този кораб беше далеч по-голям от най-големия, който бе виждала. Най-големият на Гейтуей беше петместен. Този можеше да побере двайсет и дори повече души. Имаше осем самостоятелни помещения. Три от тях бяха товарни, напълнени автоматично (така беше обяснил Уон) с готова продукция от Завода за храна, докато беше акостиран там. Двете приличаха на приемни зали, но не за човешки същества. Ако „койките“, които се подаваха от стените, наистина бяха предназначени за спане, те бяха прекалено малки за хора. За една от стаите Уон каза, че е неговата и покани Джанин в нея. Когато Ларви се възпротиви на предложението, той се намуси, но се съгласи, така че те се настаниха поотделно — жените в една стая, мъжете в друга. Най-голямата стая, разположена в математическия център на кораба, имаше формата на цилиндър със заострени краища. Тя нямаше нито под, нито таван, а само три седалки пред командното табло. Тъй като подът беше изкривен, седалките бяха наклонени една към друга. Конструкцията им беше много проста: две метални плочи, съединени една с друга под формата на буквата V.

— На корабите на Гейтуей над тези седалки опъвахме мрежа — каза Ларви.

— Какво представлява „мрежата“? — попита Уон. Когато му обясниха, той възкликна: — Каква добра идея! При следващия полет и аз ще използувам мрежа. Ще открадна необходимия ми материал от Древните.

Както във всички хичиянски кораби, управлението беше почти изцяло автоматично. В един ред бяха разположени дузина назъбени колела и цветни светлини за всяко колело. При завъртане на колелата (по време на полет не трябваше да се въртят; беше твърдо установено, че завъртането е равнозначно на чисто самоубийство), светлините променяха цвета и интензитета си и се получаваха светлинни ивици, разделени от тъмни ленти подобно на спектрални линии. Те представяха настройката на курса. Дори и Уон не можеше да ги разчете, камо ли пък Ларви или останалите. Но от времето, когато Ларви за пръв път бе стъпила на Гейтуей, с цената на много разходи и живота на голям брой изследователи, беше натрупана значителна информация. Някои цветове означаваха добър шанс за откриване на нещо ценно. Други се отнасяха до продължителността на полета, зададен от селектора на курса. Някои бяха определени като забранени, защото всеки кораб, който бе навлязъл в Космоса със свръхсветлинна скорост с тези настройки, бе останал там. Или някъде другаде. Във всеки случай никой от тях не се беше върнал на Гейтуей. По навик и според инструкциите Ларви снимаше всяка промяна на контролните светлини и зрителния екран, дори когато на екрана нямаше нищо, което би могла да оцени като заслужаващо да се фотографира. Само час след като групата напусна Завода за храна, звездната картина започна да се свива до една трепкаща светла точка. Бяха достигнали скоростта на светлината. А после изчезна дори и тази точка. На екрана се появи само едно сиво петно, осеяно сякаш с дъждовни капчици.