Фредерик Пол - Гейтуей II

Но Ларви не беше сигурна кой от тях.

Той й направи предложение, когато нещата бяха най-безрадостни и най-мрачни — едни ден преди да достигнат Гейтуей при тъжното си завръщане.

— Ние наистина сме най-щастливи и доволни когато сме заедно, Дорема — беше казал той, обгърнал я през кръста. — Само двамата и никой друг. Мисля, че не бих могъл да понеса всичко това, ако наоколо има други хора. Следващия път ще имаме по-голям късмет! Така че хайде да се оженим, а?

Тя зарови буза в твърдото му, топло рамо с цвят на какао.

— Трябва да си помисля, скъпи — отговори тя и почувства как ръката, убила Стратос, я гали по врата…

…Ларви не съжали, когато пътуването в спомените свърши и Джанин я извика от съседната стая развълнувано и възбудено. Голямата стъклена спирала беше изпълнена с горещи точици от пронизваща златиста светлина, корабът се наклони нерешително на една страна, после на друга; сивото от екрана беше изчезнало и на негово място се виждаха звезди. Нещо повече от звезди. Имаше някакъв обект, който светеше със синя светлина сред безформеното сиво. Беше с форма на лимон и бавно се въртеше. Ларви не можа да си състави никаква представа за неговата големина, докато не разбра, че повърхността на обекта не беше безформена. Тук-там имаше издатини и тя разпозна в най-малките от тях кораби от типа на тези на Гейтуей — едноместни, триместни и един петместен. Лимонът бе с дължина над един километър! Уон, оголил зъби в горделива усмивка, се настани на централното пилотско място (те го бяха натъпкали с дрехи, нещо, което никога не би му дошло наум) и хвана контролните лостове на обслужващия модул. Единственото, което трябваше да прави Ларви, бе да стои настрана. Уон бе извършвал тази маневра през целия си живот. С категорична компетентност той насочи кораба по низходяща спирала със скорост, равна на скоростта на въртене на сивия лимон, прекоси един от свободните силози, акостира кораба, фиксира го и вдигна поглед в очакване на аплодисменти. Бяха пристигнали в хичиянския рай.

Заводът за храна имаше размерите на небостъргач, а това тук беше един свят. Може би подобно на Гейтуей някога е бил астероид, но така добре украсен и изваян, че нямаше никакви следи от оригиналната му структура. Масата му беше кубически километри. Беше една въртяща се планина. Имаше толкова много за изследване! Толкова много за проучване!

И толкова много за страхуване. Те се промъкваха дебнешком през старите зали; изведнъж Ларви разбра, че се беше притиснала към ръката на съпруга си. Пол също се дърпаше назад. Тя се насили да разгледа, за да каже нещо. Страните на стените бяха набраздени от светли червени паяжини. Таванът беше с познатата синя светлина на хичиянския метал. На пода (и това наистина беше под; тук имаха тегло, макар и не повече от една десета от нормалното тегло на Земята) — лехички с диамантена форма, които съдържаха нещо подобно на почва и зелени растения.

— Плодове — каза Уон, погледна гордо през рамо и се насочи към един храст, сред яркозелените листа на който висяха плодове, покрити с мъх. — Ако искате, можем да спрем да ги опитате.

— Точно сега не — отсече Ларви. Десетина крачки по-нататък имаше друг засаден ромб. Този път растението имаше тъмносиво-зелени филизи и меки пъпки, приличащи на карфиол.

— Какво е това?

Той спря и я погледна. Беше ясно, че смята въпроса за глупав.

— Не са добри за ядене — обобщи той презрително. — Опитайте другите. Те наистина са вкусни.

Групата спря на място, където се събираха два облицовани в червено коридора, единият от които преминаваше в синьо. Обелиха кафяво-зелената мъхната обвивка на плодовете и ги захапаха — отначало предпазливо, а после с удоволствие — докато Уон обясняваше географията на хичиянския рай. Това бяха червените секции и бе най-добре човек да е в тях. Тук имаше храна и добри места за спане; тук беше корабът, а Древните никога не идваха. Дали те понякога напускаха обитаваните от тях места, за да берат плодове? Да, разбира се! Но никога (гласът му се повиши с половин октава) не идваха тук. Никога не се бе случвало. Там в синьото. Гласът му притихна. Древните често ходеха там, или в някои части на сините коридори. Но този тук беше съвсем чист. Ако стаята на Мъртвите не беше в синия коридор, никога не би ходил там. Ларви погледна към коридора, който бе посочил Уон и почувства хладината на невероятната възраст. Приличаше на Стоунхендж, или Гиза, или Ангкор Уат. Дори таваните бяха по-тъмни, а растенията бяха по-редки и хилави. Всички зелени коридори, продължи Уон, са много добри, но не стават за нищо. Водните системи не функционират. Растенията умират. А златните коридори…