Фредерик Пол - Гейтуей II

Гласът му помръкна, когато заговори за златните коридори. Там живееха Древните. Ако не беше заради книгите и понякога за дрехи, никога не би влязъл в тези коридори, макар че Мъртвите непрекъснато го подтикваха. Не искаше да се среща с Древните.

Пол се окашля и каза:

— Мисля, че трябва да се срещнем, Уон.

— Защо? — изписка момчето. — Те не са интересни!

Ларви сложи ръка на рамото му.

— Какво има, Уон? — попита тя тихо, като видя израза на лицето му. Уон никога не бе имал нужда да усвоява умението да се преструва.

— Той изглежда изплашен — обади се Пол.

— Не съм изплашен! — възрази Уон. — Вие не разбирате това място! В златните коридори няма нищо интересно!

— Уон, скъпи — каза Ларви, — работата е в това, че имаме интерес да научим колкото се може повече за хичиянците. Не зная дали ще мога да ти обясня какво означава това за нас, но най-маловажното от всичко е, че можем да получим много пари. Много пари.

— Той не разбира какво означава думата „пари“ — обади се Пол нетърпеливо. — Уон. Внимавай. Ще направим това. Кажи ни как четирима души от нас могат безопасно да изследват коридорите.

— Четирима души от нас не могат! Един човек може. Аз мога — похвали се Уон.

Сега вече беше ядосан и го показа. Пол! Чувствата на Уон към него бяха смесени, но по-голяма част от тази смес беше отрицателна. Когато говореше на Уон, Пол грижливо подбираше думите си, за да звучат презрително. Сякаш мислеше, че Уон не е достатъчно интелигентен, за да го разбере. Когато Уон и Джанин бяха заедно, Пол винаги се навърташе около тях. Ако Пол беше образец на мъж, Уон не би се чувствал горд да е такъв.

— Ходил съм в златните тунели много пъти — гордо отбеляза той, — за книги, за плодове, или просто да погледам какви глупости вършат Древните. Те са толкова странни! Но трябва да знаете, че не са чак толкова глупави. Мога да ходя там, без да ми се случи нищо лошо. Един човек може. Може би и двама души биха могли, но ако отидем всички, сигурно ще ни открият.

— И тогава? — запита Ларви.

Уон вдигна рамене в знак на защита. Той наистина не знаеше отговора на този въпрос, но знаеше, че Древните бяха изплашили баща му.

— Те не са интересни — повтори Уон в противоречие на онова, което бе казал малко преди това.

Джанин хвърли обелките от плода под храста и облиза пръстите си.

— Колко сте недосетливи — възкликна тя. — Уон? До къде идват тези Древни?

— Винаги до края на златния коридор. Понякога влизат в синия или зеления.

— Добре, щом обичат тези плодове и щом знаеш къде идват да ги берат, защо не поставим там една камера? Тогава ще можем да ги видим без да ни забележат.

Уон извика триумфиращо:

— Разбира се! Ти виждаш, Ларви, не е необходимо да ходим там! Джанин е права, само че… — Той се поколеба. — Джанин? Какво представлява камерата?

Докато вървяха, Ларви трябваше да си дава кураж, но не можеше да се въздържи да не оглежда всеки коридор, който пресичаха. Не чуха нищо, не видяха нищо, нищо не се движеше. Беше така тихо, както и в Завода за храна, когато стъпиха на него за първи път, а и също толкова необичайно. Дори по-необичайно. Плетеници от светлина, лехички с растителност… и преди всичко мисълта, че някъде наоколо има живи хичиянци.

Те оставиха камерата близо до храста и Уон побърза да ги върне там, където се събираха зеленият, синият и златният коридор — при радиото, за да се опитат да се свържат с останалата част от света. Дори и ако останалата част представляваше само Пейтър, който обикаля неспокойно из Завода за храна. Ако не можеха да сторят това, разсъждаваше Ларви на глас, те въобще нямаха работа тук и трябваше веднага да се върнат на кораба, за да тръгнат за дома; нямаше никаква полза да изследват, ако не можеха да съобщят какво са намерили.

И така Уон, чийто кураж се връщаше пропорционално на отдалечаването им от мястото, посещавано от Древните, ги поведе по зеления коридор, няколко нива по-нагоре по синия, докато стигнаха една широка синя врата.

— Я да видим дали работи — каза той важно и стъпи на един метален ръб пред вратата. Вратата леко се размърда, въздъхна и със скърцане се отвори, а Уон доволен ги поведе навътре.

Мястото поне изглеждаше човешко. Макар и странно. Дори миришеше на хора, защото през краткия си живот Уон беше прекарал тук много време. Ларви взе една миникамера от Пол и я сложи на рамото си. Камерата засъска, лентата започна да се движи пред обектива и да запечатва картини с три V-образни хичиянски седалки, две от тях счупени и една версия на контролно табло — цветни светлини. До тях достигаше тихо, едва доловимо цъкане и жужене отвъд стената. Уон махна с ръка към стената.