Фредерик Пол - Гейтуей II

Оставаше въпросът как да се справи дори с група от двама или трима.

Пол Хол, по-слаб и по-изнервен от когато и да било в живота си, мислеше, че знае как да се справи. В първите дни на паника, на бягане и криене, след като останалите бяха пленени, той влезе много навътре в зелените и червените коридори на хичиянския рай. В някои от тях светлината беше слаба и оскъдна. В други въздухът беше кисел и нездравословен и когато преспиваше там, той се събуждаше с тежко главоболие. По всички тези места имаше предмети, машини, приспособления… неща; някои от тях все още бръмчаха и тихо цъкаха, други непрекъснато проблясваха с цветовете на дъгата.

Той не можеше да стои на тези места, защото там нямаше нито храна, нито вода и не можеше да намери онова, което най-много търсеше: оръжие. Може би хичиянците не се нуждаеха от оръжие. Но там имаше една машина с врата от метални ленти от едната си страна, която разглоби, без да бъде поразен от електрическа мълния, както бе очаквал. Пол имаше и копие. Половин дузина пъти беше виждал машини, които приличаха на по-малки, по-сложни версии на хичиянските машини за пробиване на тунели.

И някои от тях още работеха. Когато хичиянците строят нещо, строят го за вечно ползване.

Пол прекара три дни, изпълнени със страх, жажда, очарованието да поправя, да спира работа, за да отиде в златните коридори или в кораба за храна и вода, винаги изплашен да не би шумът на бумтящите машини да привлече Древните към него преди да бъде готов. Той се научи как да натиска бутона под вилката на шенкела, за да светнат светлините за готовност, да завърта тежките назъбени колела за движение напред или назад, да стъпва върху овалната плоча на пода, за да включи синьо-виолетовата светлина, която свети пред машината и размеква дори и хичиянския метал, когато го освети. Това беше шумната част. Пол много се страхуваше, че ако не проучи всичко, може да повреди нещо, което да разруши самия хичиянския рай. Когато дойде време да премести машината на мястото, което беше избрал, тя се движеше съвсем тихо. Пол се спря да помисли. Той знаеше къде и кога отиваха Древните.

Той имаше копие, с което можеше да убие един Древен, може би да победи двама или дори трима, ако ги изненада.

Той имаше машина, която можеше да унищожи всякакъв брой Древни, ако можеше да ги събере пред нея.

Всичко това влизаше в една стратегия, която може би щеше да се окаже успешна. Всичко беше въпрос на шанс — о, Господи, всичко беше шанс! Зависеше най-малко от цяла дузина схватки. Макар че Древните не очакваха да го намерят въоръжен, кой можеше да каже дали нямаше да научат? И какви ли бяха техните оръжия? Това означаваше да ги убива един по един, така ловко и така грижливо, че да не привлече вниманието на цялото племе, докато не е напълно готов… а после да ги събере всичките на едно място, или толкова от тях, че да може да се справи с останалите само с копието си. (Беше ли това една наистина добра стратегия?) И, преди всичко, това означаваше, че Най-древният, голямата машина, която Пол бе виждал отдалеч един или два пъти и за чийто възможности не знаеше нищо, не трябваше да се намеси. Каква ли бе вероятността за това?

Пол нямаше сигурен отговор на нито един от тези въпроси. Нямаше надежда. Най-древният беше много голям, за да може да се движи свободно в някои от коридорите, освен златните. Изглеждаше също, че не се движи често. А може и по някакъв начин да ги надхитри, преди да се задейства поглъщащата мъгла на машината за пробиване на тунели — която може би, на това място, да не бе всъщност машина за пробиване на тунели, но изглежда, работеше по същия начин. На всяка крачка рисковете бяха срещу него.

Но на всяка крачка имаше, макар и малък, шанс за успех. И във всеки случай не рискът беше този, който го спря.

Пол Хол, който се прокрадваше и правеше схеми на тунелите в хичиянския рай, беше полуобезумял от гняв, и страх, и безпокойство за жена си и за другите, но съвсем не беше полудял. Той беше същият Пол Хол, чиято нежност и търпение бяха накарали Дорема Хертер да се омъжи за него, който прие нейната жизнерадостна, понякога нахална сестричка и изхабения й стар баща като част от сделката. Той имаше голямо желание да ги спаси и им върне свободата. Дори и с риск. За него винаги съществуваше начин да избегне риска, макар и като се промъкне до кораба на Уон и се върне на Завода за храна и по този начин — бавно, самотен и опечален — да се завърне на Земята и да стане богат. Но освен рискът стоеше и въпросът за цената, Цената беше може би изтребление на цялото население от живи, интелигентни същества. Наистина те бяха отвлекли жена му, но не й бяха сторили нищо лошо. И, както и да се мъчеше, Пол не можеше да се убеди, че има право да ги изтреби.