Фредерик Пол - Гейтуей II

На съществата от плът и кръв Най-древният с нищо не разкриваше своите мисли. Той беше метал. Той беше страхотен. Той не можеше нито да бъде разбран, нито пък предизвикан. Нито Уон, нито Джанин, нито пък някой от неговите почти сто цвъркащи деца можеха да доловят страха и гнева, които се въртяха в неговите памети. Страх от проваляне на плановете му. Гняв, че децата му не бяха изпълнили неговите нареждания.

Тримата, които лежаха, трябваше да бъдат наказани, да послужат за назидание. Стотината други също трябваше да бъдат наказани — малко по-леко, така че племето да не изчезне напълно — за това, че не се бяха погрижили тримата да изпълнят своето задължение. Колкото до натрапниците — за тях нямаше достатъчно тежко наказание! Може би трябваше да бъдат изтребени, като всеки друг организъм, който може да напакости. Може би дори още по-жестоко. Може би дори нищо, което беше в неговите възможности, не бе достатъчно строго.

Но какви бяха неговите възможности? Той се опита да стане. Джанин видя как трепкащите светлини замръзнаха неподвижни, когато Най-древният се изправи и каза:

— Жената трябва отново да бъде хваната и съхранена! Това да стане веднага!

Той стоеше изправен и се клатушкаше несигурно; ефекторите на крайниците му се полюшваха безразборно. Позволи си да коленичи още веднъж, докато обмисляше своите възможности. Усилието да отиде до контролната стая, да настрои курс… бъркотията в ума му, която го бе накарала да стори това… половин милион години съществуване, всичко оказа влияние. Трябваше му време да почине… време, за да могат неговите автоматични системи да проверят и възстановят повредите. Може би времето нямаше да му стигне.

— Не ме будете, докато не изпълните възложеното ви — каза той и светлините започнаха отново безразборно да примигват и бавно да загасват.

Джанин, сгушена в ръцете на Уон — тялото му наполовина наклонено към Най-древния, наполовина прикриващо нея, треперещо от страх — знаеше без да й казват, че „съхранена“ означаваше убита. Тя също беше изплашена.

Но беше и озадачена.

Древните, които лежаха хъркащи преди да бяха получили присъдата си, не бяха заспали случайно. Джанин разбра, че това беше резултат от приспиваща пушка. Тя знаеше също, че никой от тяхната група нямаше такава.

Затова не беше много изненадана, когато един час по-късно и отново пред тяхната килия чу приглушено мърморене.

Не беше изненадана и когато видя сестра си да тича, да размахва пушка и да ги вика; не беше изненадана, че зад Ларви притичваше Пол и едва не се спъна в заспалия Тор. Не беше изненадана дори, не много изненадана, да види, че с тях имаше още един въоръжен човек, когото тя почти позна. Не беше съвсем сигурна. Беше го срещала като дете. Но той изглеждаше точно като човека, когото беше виждала на пиезовизията в предавания от Земята за поздравления по случай годишнини и празници: Робин Бродхед.

Когато е бил най-зле — дори и когато се бе чувствал по-стар от Най-древния и мъртъв като Пейтър — Пол не бе изглеждал толкова зле, както когато видя жалкото същество да размахва към него пушка от люка на собствения му кораб. Под едномесечната брада лицето на мъжа приличаше на мумия. Мъжът вонеше.

— По-добре се изкъпи! — озъби му се Пол. — И махни тази глупава пушка.

Мумията се отпусна тежко до люка на кораба.

— Ти си Пол Хол — каза той, като го погледна. — За бога, имаш ли нещо за ядене?

Пол гледаше покрай него.

— Вътре няма ли достатъчно храна? — Той влезе в кораба и намери, разбира се, купищата пакети с храна „ЧОН“ да стоят точно там, където ги беше оставил. Видя също, че мумията е влизала в съдовете с вода и е разкъсала най-малко три; подът на кораба беше мокър и кален. Пол му предложи една порция. — И по-тихо — заповяда той. — Впрочем, кой си ти?

— Аз съм Робин Бродхед. Какво се прави с това?

— Отхапи си — озъби се Пол вбесен — не толкова от самия мъж, или дори от неговата воня, колкото от това, че продължаваше да трепери. Беше си помислил, че случайно се е натъкнал на някой Древен. Но… Робин Бродхед! Какво правеше той тук?

Точно тогава обаче не можеше да зададе такъв въпрос. Бродхед буквално почти умираше от глад. Той погледна гладкото парче храна, като се мръщеше и трепереше, а после отхапа малко от нея. Щом разбра, че може да се сдъвче, той го налапа цялото и от устата му се посипаха трохи. Бродхед гледаше към Пол, докато тъпчеше устата си с храна по-бързо, отколкото зъбите му смогваха да сдъвчат.