Фредерик Пол - Гейтуей II

— По-полекичка — каза Пол разтревожен. Но беше много късно. Непривичната храна, след толкова продължително гладуване, стори онова, което се очакваше. Бродхед се задави, закашля се и повърна. — Дяволите да те вземат! — изруга Пол. — Ще го надушат чак от вретеното.

Задъхан, Бродхед се облегна назад.

— Извинявай — промърмори той. — Аз… мислех, че ще умра. Почти бях умрял. Ще ми дадеш ли малко вода?

Пол му даде да пийне две глътки, а после му отчупи по едно малко парченце от кафявите и от жълтите пакети — те бяха най-леки.

— Бавно! — заповяда той. — Малко по-късно ще ти дам още. — Пол вече бе започнал да разбира колко хубаво, в края на краищата, беше да има друго човешко същество… от колко време?… Трябва да бяха най-малко два месеца самотно скитане, криене и дебнене. — Не знам защо си тук — каза най-после той, — но се радвам да те видя.

Бродхед погълна и последната трошичка, залепила се на устните му и успя да се усмихне.

— Е, всичко е много просто — отговори той, а очите му гледаха останалата храна в ръцете на Пол. — Дойдох тук да те освободя.

Бродхед беше обезводнен и не му достигаше въздух. Той погълна парченцата, които му даде Пол и поиска още. Пол му даде. Погълна и тях и вече бе готов дори да помогне на Пол да почисти направената от него мръсотия. Пол му намери чисти дрехи от бедния гардероб на Уон на кораба: дрехите му бяха много дълги и тесни, но коланът не бе необходимо да бъде закопчаван. После го поведе към най-голямото корито с вода да се измие. Не го правеше от префиненост. От страх. Древните не чуваха по-добре от хората, нито пък виждаха толкова добре. Но обонянието им беше изключително остро. След две седмици, прекарани в постоянен страх да не бъде открит, след първото му ужасяващо скитане из хичиянскня рай, след пленяването на Уон и Ларви, Пол се бе научил да се къпе три пъти дневно. Научил бе и много други неща. Той застана на пост на пресечката на трите коридора, докато Бродхед смъкваше от кожата си натрупаното през трийсетте дни, прекарани на хичиянския кораб. Да ги освободи! Първо, това не беше вярно — намеренията на Бродхед бяха по-коварни и сложни. Второ, плановете на Бродхед се различаваха от онези, които кроеше Пол от два месеца. Робин имаше намерение да измъкне информация от Мъртвите и само най-мъглива идея какво да прави с нея. Надяваше се Пол да му помогне да натоварят два тона машинария от хичиянския рай, независимо от риска, независимо от намеренията на самия Пол. Неприятното когато те спасяват, е, че спасителите очакват да им помогнеш в операцията по спасяването. А от Пол се очакваше и да бъде благодарен!

Да, призна той пред себе си, като се въртеше бавно, за да държи под око всеки коридор — макар че Древните вече не бяха толкова старателни в патрулирането, както в началото — той щеше бъде благодарен, ако Бродхед се беше появил през онези дни на паника, когато тичаше, и се криеше, и не смееше нито да остане, нито да напусне; или дори две седмици по-късно, когато бе започнал да съставя план, бе дръзнал да отиде в стаята на Мъртвите и да установи контакт със Завода за храна… и бе научил, че Петер Хертер е мъртъв. Бордовият компютър не можеше да му помогне: не беше достатъчно интелигентен, беше много претоварен дори и за предаване на съобщения до Земята. Мъртвите полудяваха… бяха полудели. Беше съвсем сам. Постепенно нервите му се успокоиха и той започна да замисля плана си. Дори да действува. Когато разбра, че може да отиде съвсем близко до Древните, ако се е изкъпал добре, за да не оставя никакви следи от миризма, той започна да изпълнява плана си. Да шпионира. Да прави схеми. Да проучва. Да записва — това беше най-трудната част. Много е трудно да се прави дневник за поведението на врага, пътеките, по които най-често се движи и при какви случаи е най-вероятно там да няма никой. Трудно, защото нямаше с какво да записва. Както и часовник. Защото сред тези стени не можеше да се установи дори смяната на деня с нощта. Накрая се сети да наблюдава навиците на самите Древни и да ги използува като хронометър за тяхното поведение. Когато видеше група от тях да се връща към вретеното, в което Най-древният лежеше неподвижно, знаеше, че се готвят за сън. Когато пък видеше групата да излиза оттам, знаеше, че започва нов ден. Всичките спяха едновременно, или почти всичките, наложено им от някаква непреодолима потребност, която той не можеше да проумее. И така, имаше часове, през които той се осмеляваше да отива все по-близко и по-близко до мястото, където бяха затворени Уон, Джанин и Ларви. Дори ги видя един или два пъти, скрит зад плодните храсти, когато Древните се размърдаха, занадничаха през клоните и той затаил дъх побърза да избяга. Пол знаеше. Беше разработил всичко. Древните не бяха повече от около стотина и обикновено ходеха на групи само по двама или трима.