Фредерик Пол - Гейтуей II

За Пол беше невероятно, че дори един така лошо съхранен машинен интелект може да се подаде на такова грубо подмилкване. Хенриета се подаде. На Пол му беше неприятно да участвува в такава измама, но той участвуваше и веднъж започнала, Хенриета не можеше да се спре.

— Тайната на управляване на хичиянските кораби? Разбира се, скъпи Томасино! — И мъртвата жена предупреди фалшивия си любовник да се приготви за предварително компресирано във времето предаване и избълва един машинен разговор, от който Пол не можа да различи нито един звук, да разбере дори една единствена дума; но Робин Бродхед, който с наушници на глава слушаше гласа на частния отчет за състояние на компютъра, се усмихна, кимна и вдигна два пръста в знак на успех. Пол му направи знак да мълчи и го потегли по коридора.

— Ако си го разбрал — прошепна той, — да се махаме от тук!

— О, разбрах го! — засмя се той триумфиращо. — Тя знае всичко! Получила е свободен достъп до машината, в която се съхранява тази информация, включила се е към паметта, измъкнала е данните и всичко разказа.

— Чудесно. А сега да намерим Ларви!

Бродхед го погледна, не гневно, но умоляващо.

— Само още няколко минути. Кой знае още какво друго може да разкаже.

— Не!

— Да! — После двамата се погледнаха и си стиснаха ръцете. — Компромис, — каза Робин Бродхед. — Петнайсет минути, става ли? И след това отиваме да спасим жена ти.

Те минаха отново по коридора с усмивки на задоволство на лицата; но задоволството им се изпари. Гласовете в стаята сега не бяха загадъчно тихи. Те бяха по-лоши. Почти се караха. После се чу някакво щракане и ръмжене на метален глас, който каза:

— Ти си истинско прасе, Том.

Програмата беше загубила своята убедителност.

— Но, Хенриета, скъпа, само се опитвам да разбера…

— Какво се опитваш да разбереш — изскърца гласът, — зависи какви са възможностите да се учиш. Опитвам се да ти кажа нещо по-важно! И по-рано се опитах да ти го кажа. Опитвах се да ти го кажа през цялото време, докато пътувахме, но, не, ти не искаше да го чуеш, единственото, което искаше, беше да отлетиш с обслужващия модул с онази дебела кучка…

Програмата знаеше кога да умиротворителна.

— Съжалявам, Хенриета, скъпа. Ако искаш да науча нещо от астрофизиката, ще го сторя.

— Адски прав си, искам! — Пауза. — Ужасно важно е, Том! — Пауза. После Хенриета продължи: — Връщаме се към времето на Големия взрив. Слушаш ли ме, Том?

— Разбира се, че те слушам, скъпа — отговори програмата по възможно най-скромния и гальовен начин.

— Добре! Той се отнася към възникването на Вселената, а ние знаем доста добре… с една малко неясна преходна точка, че е малко мъглив. Наречи я точка Х.

— Ще ми кажеш ли какво представлява „точка Х“, скъпа?

— Млъкни, Том! Слушай! Преди точка Х по същество цялата Вселена е била компресирана в малко кълбо, не повече от няколко километра в диаметър, свръхплътно, свръхгорещо, толкова свито, че не е имало никаква структура. После то експлодирало. Започнало да се разширява — чак до точка Х, а тази част е доста ясна. Дотук разбираш ли. Том?

— Да, скъпа. Това по същество представлява най-простата космологическа теория, нали?

Пауза.

— Само внимавай — каза най-после Хенриета. — После, след точка Х, тя продължила да се разширява. Когато се разширила, от нея започнали да се кондензират малки парчета „материя“. Първи се появили ядрените частички, хадрони и нийони, електрони и протони, неутрони и кварки. След тях „същинската“ материя. Истински водородни атоми, после дори хелиеви атоми. Разширяването на газа започнало да се забавя. В огромните му облаци възникнала турбуленция. Гравитацията събрала облаците в буци. Топлината, отделена при тяхното свиване, предизвикала възникването на ядрени реакции. Започнали да светят. Били родени първите звезди. Останалите — завърши тя. — са онова, което виждаме сега.

Програмата схвана намека.

— Разбирам това, Хенриета, да. Какво имаш пред вид под „сега“?

— А, добър въпрос — каза тя с един глас, който съвсем не звучеше ласкателно.

— От началото на големия взрив до точка Х, три секунди. От точка Х точно до сега, около осемнайсет милиарда години.

Програмата може би не беше написана да може да реагира при ирония, но дори в равния метален глас се усети сарказъм. Тя направи най-доброто, на което бе способна.

— Благодаря ти, скъпа — каза тя, — а сега ще ми кажеш ли какво й е специалното на точка Х?

— Ще ти разкажа за минутка, мой скъпи Томасино — отговори тя весело, — само дето ти не си моя скъп Томасино. Твоята магарешка глава не е в състояние да разбере нито дума от онова, което току-що разказах, а пък аз не обичам да ме лъжат.