Фредерик Пол - Гейтуей II

— Масата започна да изчезва преди гравитацията, Робин! През последните дванайсет години експериментът можеше да бъде проведен от всеки! Научната награда за това ще бъде най-малко десет милиона долара!

— Сложи я в касата за дребни разходи — казах аз като се протегнах, а после се претърколих да целуна Еси, тъй като още не се бяхме измъкнали от леглото.

— Много е интересно, скъпи Робин — каза тя сънливо и отговоря на целувката ми. Алберт се усмихна и отклони поглед, отчасти защото Еси бърничкаше в програмата му и отчасти защото той знаеше не по-зле от мен, че онова, което тя каза, беше просто една любезна неистина. Еси не се интересуваше от астрофизика. Нейният интерес беше насочен към възможността да се порови в работещите хичиянски изкуствени интелекти; това страшно много я интересуваше. Цели осемнайсет часа непрекъснат труд дневно, докато проучи всички основни системи от онова, което бе останало от Най-древния, мъртвите хора и мъртвите нечовеци, чийто прародители произхождаха от африканската савана отпреди не по-малко от един милион години. Не че много се интересуваше от онова, което имаше в тези памети; но я интересуваше как бяха поместени те там, а в тази област тя беше много добра. Промените в програмата на Алберт беше най-малкото, което Еси взе от хичиянския рай. Онова, което всички ние получихме, беше наистина много нещо. Големите карти на Галактиката, на което бяха показани всички места, където са били хичиянците. Голямата карта на черните дупки, на която бе показано къде се намират те сега. Дори къде се намира Клара. Като една мъничка допълнителна изгода аз дори получих отговор на въпроса, който от чисто субективни причини много ме интересуваше: защо бях все още жив? Корабът, с който бях отишъл на хичиянския рай, се обърна и премина в режим на забавяне след деветнадесетия ден. Но по всички закони за равенство и по логиката на здравия човешки разум това означаваше пристигане не по-рано от деветнайсет дена, когато съвсем сигурно, отдавна щях да съм мъртъв. А аз не бях мъртъв, или поне не съвсем; но защо?

Отговор на този въпрос ми даде Алберт. Всеки един полет, завършен успешно с хичиянски кораб, се извършва между две тела, които, относително, се намират повече или по-малко в покой — няколко десетки или най-много няколко стотици километра в секунда е разликата в техните относителни скорости. Не повече. Недостатъчно, за да има някакво значение. При моя полет аз пътувах към обект, който се движеше с много голяма скорост. Той почти непрекъснато се ускоряваше. Забавянето беше отнело само незначителна част от ускорението. И така съм останал жив.

Всичко това беше много удовлетворително и все пак…

И все пак всяко нещо си има своята цена. Винаги е било така. През цялата история на човечеството всеки голям успех по пътя на прогреса е имал своята скрита цена. Човекът се научил да обработва земята. Това означавало, че някой е трябвало да сади памук и да копае царевица. Така се зародило робството. После изобретил автомобила и е трябвало да заплати със замърсяване на въздуха и загинали по пътищата. След това се заинтересувал как свети Слънцето и от това негово любопитство се родила водородната бомба. Човекът открил хичиянските артефакти, научил някои от техните тайни. И какво получаваме от това? От една страна Пейтър едва не уби света с една сила, която никой преди това не бе притежавал. От друга страна възникнаха съвсем нови въпроси, отговорите на които, засега, не се решавам да потърся. Въпроси, на които Алберт желае да се опита да отговори, за принципа на Мах; и онзи, който Хенриета повдигна при нейния разговора за точката Х и „липсващата маса“. И един много голям въпрос само в моя ум. Когато Най-древният изведе хичиянския рай от неговата орбита и го насочи през пространството към сърцевината на галактиката, къде точно искаше да го закара?

Най-страшният и, предполагам, най-удовлетворяващият момент от моя живот беше когато изгорихме сензорите на Най-древния и, въоръжени с инструкциите на Хенриета, седнахме пред контролното табло на хичиянския рай. Трябваше да работим двама души. Ларви Хертер-Хол и аз бяхме най-опитните пилоти там — ако не се брои Уон, който беше излязъл с Джанин да разбудят древните и им съобщят, че има смяна на правителството. Ларви седеше на десния стол, а аз на левия (чудейки се какъв ли необичаен задник е седял най-напред в него!). И тогава потеглихме. Трябваше ни повече от месец да влезем в орбита около Луната, която бях избрал като крайна точка на полета. Това време не беше изгубено, тъй като имаше много работа на хичиянския рай, която трябваше да се свърши; но то течеше много бавно, защото много бързах да се върна у дома.