Фредерик Пол - Гейтуей II

Трябваше да събера всичкия си кураж, за да натисна стартовия бутон, но знаете ли, това не беше толкова трудно. След като бяхме разбрали, че основната банка на контролните уреди съдържаше всички кодове за всички настоящи обекти — те са повече от петнайсет хиляди по цялата галактика, а някои и извън нея — въпросът се свеждаше само да разберем кой код за кой обект се отнася. После всички ние, наистина доволни от себе си, решихме да се поизперчим. Радиоастрономите от далечната страна протестираха, тъй като нашата кръгова орбита попадаше в обхвата на техните микровълнови антени всеки път, когато минехме над тях. И така ние се движехме. За целта се използуваше спомагателното табло, онова, което никой досега не смееше да докосне по средата на полета и което изглежда не влияеше много на първоначалния курс. Главните табла бяха с предварително програмирани цели; спомагателните табла за всяка желана точка, при условие, че могат да се укажат точните галактически координати. Смешното е, че спомагателните табла не могат да се използуват, докато не се блокират главните чрез нагласяването им на нула — това се отчита по яркия наситен червен цвят на всяко едно — и ако на някой изследовател някога се е случило да направи самостоятелно това, той е загубил програмирането за връщане обратно на Гейтуей. Колко просто е всичко, когато го знаеш. И така, ние вкарахме този адски голям артефакт, половин милиона тона, в орбита близко до Земята и дори си поканихме компания.

Компанията, който най-много желаех, беше моята жена. Следващото нещо, което желаех, беше научната ми програма, Алберт Айнщайн — това не беше жест към Еси, която я беше написала. Това беше едно решение на дилемата дали да сляза на Земята при нея, или пък тя да дойде при мен, но лично, а не чрез програмата. Според мен тя желаеше да разучи изкуствения интелект на хичиянския рай. Във всеки случай при стоминутна околоземна орбита радиопредаването никак не е лошо. Щом достигнахме в обхвата на Алберт за провеждане на разговори, предадох му всичко научено и когато вече бях готов да му задавам въпроси, той беше готов да ми отговаря.

Разбира се, не беше съвсем като при него. Алберт при нормално триизмерно цветно изображение в холобокса у дома беше много по-интересен за разговор, отколкото Алберт от плоския черно-белия екран от хичиянския рай. Но до пристигането на нова апаратура от Земята това беше единственото, с което разполагах. И все пак, това бе същият Алберт.

— Радвам се да те видя, Робин — поздрави той доброжелателно, като сочеше с лулата си към мен. — Предполагам се досещаш, че те чакат около половин милион съобщения?

— Ще почакат. — Във всеки случай вече бях получил около един милион, или най-малкото ми се струваха толкова. В повечето от тях се казваше, че всички са раздразнени, но в последна сметка доволни; а аз отново бях станал много богат. — Най-напред искам да чуя онова — отговорих аз, — което ти сам искаш да ми кажеш.

— Разбира се, Робин. — Той изчука лулата си, загледан в мен. — Е — каза той, — най-напред технологията. Ние знаем общата теория на хичиянския двигател и вече имаме радио за комуникация със свръхсветлинна скорост. Що се отнася до схемите за обработване на информация в стаята на Мъртвите и така нататък… сигурен съм че знаеш — той намигна, — гаспажа Лаворовна-Бродхед лично ще дойде при теб. Мисля, че бихме могли много бързо да очакваме голям успех тук. След няколко дни един екипаж от доброволци ще замине за Завода за храна. Съвсем сигурни сме, че той също ще може да се управлява и тогава, ако го докараме в близка орбита за изучаване, мога да ти обещая, че по него ще можем да създадем други такива заводи. Предполагам, че не искаш сега да ти говоря за подробностите.

— Не, наистина — казах аз. — Или поне не точно в тази минута.

— Тогава — продължи той кимайки, докато отново пълнеше лулата си, — позволи ми да изложа някои теоретични съображения. Първо, съществува въпросът за черните дупки. Ние със сигурност открихме тази, в която се намира твоята приятелка, Джел-Клара Моинлин. Смятам, че ще е възможно да изпратим там кораб, който с достатъчна степен на сигурност ще пристигне там без сериозна повреда. Връщането обаче е друг въпрос. В хичиянските памети изглежда няма нищо, което да ни даде рецепта как да измъкнем нещо от една черна дупка. Теория, да. Ако трябва да се превърне теорията в практика, ще са необходими изследователски и развойни работи. Много. Мисля, че не бих могъл да обещая резултати за по-малко от, например, няколко години. По-вероятно десетилетия. Аз зная — продължи той, като се наведе напред загрижен, — че ти лично си заинтересован от това, Робин. Това също може да има голямо значение за всички нас, като под „нас“ разбирам не само човешката раса, но също и машинните интелекти. — Никога не го бях виждал толкова сериозен. — Ти разбираш — каза той, — че местоназначението на артефакта хичиянски рай също е било недвусмислено определено. Мога ли да ти покажа една картина?