Фредерик Пол - Гейтуей II

Колкото и да се мъчеше програмата, дори и когато Робин Бродхед изостави преструвките и се обърна към нея директно, Хенриета не пожела да каже нищо повече.

— По дяволите — каза най-после Бродхед. — Научихме достатъчно, за да има за какво да се безпокоим през следващите няколко часа. Няма да се връщаме осемнайсет милиарда години назад.

Той натисна едно копче от страна на процесора за изключване на програмата и хвана онова, което той избълва: дебела, мека лента, на която беше записано всичко, казано от Хенриета. Бродхед я размаха.

— Ето за това дойдох — каза той, като се усмихна. — Сега, Пол, да се заемем с твоя малък проблем — а после ще се върнем на Земята да харчим милионите си!

В дълбокия, неспокоен сън на Най-древния нямаше сънища, но имаше раздразнения.

Раздразненията идваха все по-често, ставаха все по-настойчиви. От пристигането на първите изследователи от Гейтуей, до изтребването и на последния от тях (мислеше си той) беше минало време колкото едно мигване с око — всъщност не повече от няколко години. А откакто бяха хванати натрапниците и момчето, по-малко от един удар на сърцето: откакто бе събуден, за да му кажат, че жената е избягала, не беше изминало никакво време — никакво! Дори не беше успял да изключи сензорите и ефекторите си; и все още нямаше спокойствие.

Децата бяха изплашени и възбудени. Но не само шумът от тях бе този, който го смущаваше. Шумът не можеше да разбуди Най-древния: само физическите атаки или директно обръщение към него можеше да стори това. Най-досадното в тази врява беше, че тя не беше адресирана директно към него, но косвено го засягаше. Беше дискусия — спор; няколко изплашени гласове искаха веднага да му се каже нещо, а други, още по-изплашени, бяха против.

А това беше неправилно. От половин милион години Най-древният беше възпитавал децата си на добро държане. Ако беше необходимо, трябваше да го събудят. Не биваше да го будят по незначителни поводи и разбира се — по невнимание. Особено сега. Особено когато всяко усилие за разбуждане изтощаваше древната му тъкан и вече се виждаше времето, когато въобще нямаше да може да се събуди.

Дразнещата глъчка не спря.

Най-древният включи своите външни сензори и погледна децата си. Защо бяха толкова малко тук? Защо почти половината от тях бяха проснати на пода, очевидно заспали?

С труд той активира комуникационната си система и запита:

— Какво става?

Когато, треперещи от страх, те се опитаха да отговорят и Най-древният разбра какво казват, по обвивката му се появиха цветни ленти и засветиха със замъглена светлина. Жената не е хваната. Младата жена и момчето също са избягали. Двайсет от децата безпомощно спяха, а много други, отишли да търсят артефакта, не се бяха върнали.

Ставаше нещо ужасно.

Дори и в края на своя полезен живот Най-древният беше една превъзходна машина. В нея имаше малко използувани ресурси, източници, недокосвани в продължение на стотици хиляди години. Той се изправи на ролковите си крака над пискащите си деца и включи най-отдалечените и най-малко използувани памети за получаване на напътствия и знание. На предната му плоча, между външните рецептори за зрение две, полирани сини копчета започнаха тихичко да бръмчат, а най-отгоре върху обвивката му една плитка чиния засия със слаба синьо-виолетова светлина. Бяха минали хиляди години, откакто Най-древният не беше използувал никой от най-мощните си ефектори, но когато започна да постъпва информация от големите памети, той започна да вярва, че беше дошло време отново да ги използува. Превключи към паметта за отделните личности и веднага получи достъп, дори и към Хенриета; веднага разбра какво бе казала тя и какво бяха попитали новите натрапници. Разбра (това, което Хенриета не бе разбрала) значението на ръчното оръжие, което Робин Бродхед размахваше; в най-отдалечените си памети, онези, които датираха отпреди неговия живот от плът и кръв, съществуваше пика, която правеше неговите предшественици да заспиват и случилото се очевидно беше същото.

Беше се случила беда в мащаб, който никога по-рано не бе виждал, от вид, който той не бе готов да парира. Само ако можеше да ги хване… Но не можеше. Огромното му тяло не можеше да се движи по тесните коридори на артефакта, освен в златните; оръжията, които бяха готови да унищожават, нямаха цел. Децата? Да, може би. Може би те щяха да успеят да ги хванат и да предотвратят по-нататъшните действия на натрапниците; без съмнение си заслужаваше усилието да нареди на малкото оцелели да действат и той го направи. Но в рационалния, механичен ум на Най-древния възможностите за изчисления бяха запазени. Той добре можеше да пресметне шансовете, а те не бяха големи.