Фредерик Пол - Гейтуей II

А сега тук беше този „освободител“, този почти умрял корабокрушенец, Робин Бродхед, който слушаше разсеяно плана на Пол, усмихнат високомерно, за да каже накрая:

— Ти все още си на работа при мен, Хол. Ще действуваме по моя план.

— По дяволите, прав си.

Бродхед стоеше там любезен и дори разумен — беше учудващо какъв беше ефектът от едно изкъпване и малко храна.

— Ключът — каза той, — е да намерим онова, което търсим. Помогни ми да замъкнем този информационен процесор в стаята на Мъртвите и ние ще успеем. Това е първото нещо.

— Първото нещо е да освободим моята жена!

— Но защо, Хол? Тя е добре и там където е… ти сам каза. Не говоря завинаги. Може би само един ден. Ще научим каквото трябва от Мъртвите. Ще запишем на лента всичко, до последния бит, ако можем. После ще вземем лентите и ще ги пренесем на моя кораб, а след това…

— Не.

— Да!

— Не, и говори по-тихо с проклетия си глас!

Те стояха изправени като деца в училищен двор, едновременно зачервени и разгневени, със затворени очи. Най-после Робин Бродхед се усмихна, поклати глава и каза:

— О, по дяволите. Пол? И ти ли мислиш същото, което мисля аз?

Пол Хол се отпусна. След секунда отговори:

— Всъщност аз мисля, че двамата по-добре ще измислим какво е най-доброто, което можем да направим, вместо да спорим кой има право да реши.

Бродхед се усмихна.

— Точно това си мислех и аз. Знаеш ли какъв ми е проблемът? Толкова съм изненадан, че още съм жив, че не зная как да се адаптирам към този факт.

Отне им само шест часа да пренесат и монтират процесора РМАL-2 там, където желаеха, но това бяха шест часа уморителен труд. Бяха почти пред пълно изтощение и най-разумното щеше да е да легнат и поспят, но и двамата горяха от нетърпение. След като включиха главния захранващ източник към банката с програми, предварително записаният глас на Алберт ги инструктира, стъпка по стъпка, как да свършат останалото — самият процесор се бе разпрострял в коридора от стена до стена, а аудиотерминалите бяха вътре в стаята на Мъртвите, до радиокомуникационната апаратура. Робин погледна към Пол, Пол вдигна рамене и Робин включи програмата. Съвсем близко до вратата те можаха да чуят спокойния, придумващ глас от терминала:

— Хенриета? Хенриета, скъпа, можеш ли да ми отговориш?

Пауза. Никакъв отговор. Програмата, която Алберт беше написал заедно със Зигфрид фон Шринк, направи нов опит:

— Хенриета, аз съм Том. Моля те, обади ми се. — По-бързо щеше да се получи ако бяха въвели на перфокарта кода на Хенриета, за да привлекат вниманието й; но щеше да е по-трудно да я убедят, че това е отдавна изгубеният й съпруг, който й се обажда по радиото от някой далечен преден пост.

Гласът опита отново и отново. Пол се намръщи и прошепна:

— Не действа.

— Дай му възможност — отговори Робин не много уверено. Двамата стояха изнервени, докато мъртвият компютърен глас умоляваше. И най-после един колеблив глас прошепна:

— Том? Томасино, ти ли си?

Пол Хол беше нормално човешко същество, може би малко посмачкан след четири години затвор и сто дни летене и превозване на товари. Той обаче беше в достатъчно нормално състояние, за да изпитва непреодолимо желание за любов, а не да слуша любовни обяснения. Той се усмихна смутено на Робин Бродхед, който неспокойно вдигна рамене. Унизително е да слушаш сърдечната нежност и злобната ревност на други хора. Това чувство може да се облекчи само с присмех. Детективите по бракоразводни дела пускат тайно записани ленти с любовни обяснение в дните, когато нямат клиенти, за да се посмеят. Но това не беше комично! Хенриета, всяка Хенриета, дори и машината, наречена Хенриета, никак не беше смешна, когато в момент на разнежване бе измамена и предадена. Програмата, която я увещаваше, беше много добра. Тя се извиняваше и молеше, и дори ридаеше с истински ридания, примесени с шум от лентата, когато гласът на Хенриета избухна в план от преживяна мъка и безнадеждна радост. А после, както беше програмирана, тя се приготви за плячката. Би ли ми… скъпа Хенриета, можеш ли… Възможно ли ти е да ми кажеш как да управлявам хичиянски кораб?

Последва пауза. Колебание. След това гласът на умрялата жена каза:

— Защо… да, Томасино. — Последва друга пауза. Тя продължи, докато прoграмата-измамник не се обади да прекъсне неловката тишина.

— Защото, ако можеш, скъпа, мисля, че бих могъл да дойда при теб. Аз се намирам в нещо като кораб. В него има контролна стая. Ако зная как да го управлявам…