Фредерик Пол - Гейтуей II

Разбира се, това беше риторичен въпрос. Аз не отговорих, но и той не изчака. Алберт се сви в ъгъла, а на плоския екран се появи главната картина. Беше върху бяла основа и представляваше нещо като любителска рисунка на турски полумесец. Картината не беше симетрична. От едната страна полумесецът беше отхапан, а останалата част от картината беше черна с изключение на едно неправилно светлинно петно, което запълваше роговете на полумесеца, излизаше от тях и образуваше мъглива елипса.

— Много жалко, че не можеш да видиш този цвят, Робин — каза Алберт, като ме погледна от ъгъла на екрана. — Той е син, а не бял. Да ти кажа ли какво е това, което виждаш? Това е материя, която обикаля около някакъв много голям обект. Материята от лявата ти страна, която идва към нас, се движи достатъчно бързо, благодарение на което излъчва светлина. Материята от дясно, която се отдалечава, се движи много бавно спрямо нас. Това, което виждаме, е материя, която се превръща в радиация при нейното притегляне към изключително голяма черна дупка, разположена в центъра на нашата галактика.

— Мислех, че скоростта на светлината не е относителна! — отбелязах аз.

Алберт се разшири докато отново изпълни целия екран.

— Не е, Робин, но орбиталната скорост на материята, която създава светлината, е относителна. Тази картина е от файла на Гейтуей и съвсем доскоро тя не беше установена в пространството. Но сега е ясно, че тя е там и всъщност, в известен смисъл, формира галактичното ядро.

Той замълча докато си пълнеше лулата и през цялото време ме гледаше. Е, това не беше съвсем вярно. Имаше едно изоставане от части от секундата и дори чиповете на Алберт не можеха да направят нищо по това изоставане; ако аз преместех поглед, неговият поглед се влачеше там, където бях гледал само миг преди това, за да открие с неудоволствие, че вече е закъснял. Не го пришпорвах и когато привърши с пълненето и запали лулата си, каза:

— Робин, често пъти не съм сигурен каква информация да ти подам по своя инициатива. Ако ти ме питаш, тогава е различно. По всеки въпрос, който те интересува, мога да ти разказвам толкова, колкото си готов да слушаш. Аз мога да ти разкажа също защо нещо може да се приеме по даден начин, ако ме запиташ за някоя хипотеза; а аз лично ще ти предложа хипотези, когато това, в съответствие с ограниченията заложени в програмата, изглежда подходящо. Гаспажа Лаворовна-Бродхед е написала доста сложни нормативни инструкции за този вид вземане на решение, но за простота, те са представени под формата на уравнение. Нека V представлява цифрова стойност в хипотезата. Нека също Р представлява вероятността за достоверност на тази хипотеза. Ако мога да допълня сумата от VР така, че да достигне поне единица, тогава мога по своя инициатива да ти изложа хипотезата. Но, о, Робин, колко е трудно да се припишат точни цифрови стойности на Р и V в конкретния случай. Сега не мога по никакъв начин да бъда сигурен в никаква стойност, която бих приписал на вероятността. Но нейната стойност е голяма. За всички намерения тя може да бъде считана за безкрайност.

После ме накара да се изпотя. Онова, което зная със сигурност за програмата Алберт, е, че колкото повече време му е необходимо, за да ми разкаже нещо, толкова по-малко смята, че ще ми хареса да го слушам.

— Алберт — казах аз, — по дяволите, давай по-нататък.

— Разбира се, Робин — отговори той, като кимаше, но не желаеше да бъде пришпорван, — по-напред трябва да ти кажа обаче, че това предположение удовлетворява не само известното ни от астрофизиката, но също и някои други въпроси — например, къде е отивал хичиянският рай, когато вие го върнахте и защо са изчезнали самите хичиянци. Преди да ти изложа предположението, ще трябва да разгледам четири основни пункта, както следва:

Първо. Числата, които Тайни Джим нарича „гош“.

Те представляват цифрови величини, главно от така наречените „безразмерни“, тъй като са еднакви във всяка измерителна система. Отношението на масата на електрона към протона. Числото на Дирак, което изразява разликата между електромагнитната и гравитационна сила. Константата на Едингтон за фината структура. И така нататък. Ние знаем тези числа с голяма точност. Онова, което не знаем, е защо тези числа имат такава стойност. Защо трябва константата на фината структура, например, да бъде 137, а не 150? Ако разбирахме астрофизиката… ако имахме една завършена теория… щяхме да можем да получим тези числа от теорията. Ние имаме добра теория, но от нея не можем да получим тези гош числа. Защо? Възможно ли е — попита той тъжно, — тези числа по някакъв начин да са случайни?