Фредерик Пол - Гейтуей II

Той престана да говори, седна, загледа ме и се наведе надолу, за да почеше с ръка стъпалото на крака си.

Не знаех кой от нас щеше да надделее. Аз се опитвах да смеля много от несмилаемите идеи, а старият Алберт беше решил да ми даде време за това. Преди да се бе случило едното от двете, в стаята влетя Пол Хол и изкрещя:

— Компания! Хей, Робин! Имаме гости!

Първата ми мисъл, разбира се, беше за Еси; бяхме говорили; знаех, че бе тръгнала към космодрума Кенеди. Погледнах към Пол, а после часовника си.

— Още не е време — казах аз, защото наистина бе много рано.

Той се усмихна.

— Ела и виж бедните копелета — изкиска се той. И наистина бяха такива. Шестима, натъпкани в петместен кораб. Отлетели от Гейтуей по-малко от двайсет и четири часа след като бях напуснал Луната, носещи достатъчно оръжие за изтребване на цяла дивизия от Най-древните, готови да спасяват и да получат награда. Бяха изминали целия път до хичиянския рай, после се върнали обратно. Някъде по пътя сме се разминали без да разберем. Бедни копелета! Но бяха доста свестни момчета, доброволци, приели една мисия, която трябва да бе изглеждала доста несигурна дори и според стандартите на Гейтуей. Обещах им, че ще имат дял от наградите — бяха достатъчни, за да има за всички. Те с нищо не бяха виновни, че не се нуждаехме от тях, особено като се вземеше предвид колко щяха да са ни полезни, ако ни бяха дотрябвали.

Така че ние ги приветствахме. Джанин горделиво ги развеждаше. Уон, усмихнат и размахващ приспиващата пушка, ги представи на любезните Древни, спокойни пред лицето на новите натрапници. И когато всички се успокоиха, разбрах, че от всичко най-много имах нужда от храна и почивка; позволих си и двете.

Когато се събудих, първата новина, която получих, беше, че Еси е на път, но има още време докато пристигне. Помотах се малко, като се опитвах да си спомня всичко, което ми бе казал Алберт, стараейки се да си изградя зрителна престава за Големия взрив и за онзи критичен момент от третата секунда, когато всичко е замръзнало… без всъщност да успея. Така че отново извиках Алберт.

— По-благоприятна как?

— А, Робин — възкликна той (нищо никога не можеше да го изненада) — това точно е въпросът, на който не мога да отговоря. Ние дори не знаем какви са характеристиките на Вселената съгласно принципа на Мах, но може би… Може би — каза той бавно, а в ъглите на очите му се появи бръчка, което показваше, че ми се присмива, — може би безсмъртност? Може би по-бърза синаптична 33 33 Връзка между нервни клетки (Бел.прев.) скорост на органичния мозък, т.е., по-голям интелект? Може би развитие на повече планети, на които да е възможен живот! Всяко едно от тези неща. Или всички те. Важното е, че можем да теоретизираме, че такива „по-благоприятни“ характеристики могат да съществуват и че трябва да е възможно те да бъдат извлечени дедуктивно от една подходяща теоретична база. Хенриета стигна чак дотам. После отиде дори малко по-далеч. Да предположим, че хичиянците (тя изказала своето предположение), са запознати малко по-добре с астрофизиката от нас, са решили, какви трябва да бъдат правилните характеристики… и се се захванали да ги създадат! Как биха постъпили? Е, един от начините е да свият обратно Вселената до първоначалното й състояние и да тръгнат с друг голям взрив! Как би могло да стане това? Ако човек може да създава и да унищожава маса — лесно! Балансираш внимателно. Спираш разширението. Започваш отново свиването. После заставаш по някакъв начин извън точката на концентрация, изчакваш отново да експлодира… и тогава, извън моноблока, правиш необходимото, за да промениш основните безразмерни числа на Вселената, така че да се роди една нова вселена, която да бъде… е, наречи го небе.

Опулих се от изненада.

— Възможно ли е това?

— За теб или мен? Сега? Не. Абсолютно невъзможно. Нямаме ни най-малка представа откъде да започнем.

— Не за мен или теб, глупчо! За хичиянците!

— Е, Робин — отговори той тъжно, — кой може да каже? Аз не разбирам как, но това съвсем не означава, че е невъзможно. Аз дори не зная как да манипулирам Вселената, за да стане по-благоприятна. Но това може би няма да е необходимо. Трябва да допуснем, че те имат някакъв начин да съществуват практически вечно. Това е необходимо, за да се провежда такъв експеримент. И ако съществуваш вечно, е, тогава можеш просто да правиш случайни промени и да чакаш да видиш какво ще се получи, докато не постигнеш желания резултат.