Фредерик Пол - Гейтуей II

— Изглежда страшно — каза Джанин.

— Ако искаш, мога да го разруша — изперчи се Уон, като гледаше нервно през рамо към машината. Беше го казал обаче на английски и имаше благоразумието да не го преведе на техните пазачи. Тонът на гласа му обаче бе достатъчен, за да разтревожи Хууи и той побърза да отведе Джанин.

Джанин почти се привърза към похитителите си, доколкото човек може да се привърже към едно голямо, добро ескимоско куче, което може да говори. Трябваше й много време, за да мисли за едно такова младо и женско същество като Тар, че е млада и жена. Всички имаха рядко окосмяване по лицето и силно изпъкнали и масивни чела, характерни за развитите мъжки примати. Но с опознаването им те се превърнаха в индивиди, а не просто екземпляри от класа „тъмничари“. По-едрият и по-тъмен мъжкар се казваше „Тор“, но това беше само една сричка от неговото дълго трудно име, от което Джанин можа да разбере само думата „тъмен“. Това не се отнасяше до цвета не кожата му. Всъщност той беше по-рус от другарите си. Отнасяше се до неговите детински приключения в една част на рая, толкова странна и толкова рядко посещавана, че беше слабо осветена дори и от вечните стени от хичиянски метал. Тор подрязваше брадата си така, че тя се спускаше надолу от челюстта му като два обърнати рога. Той си правеше шеги с Джанин, като й казваше, че ако нейният мъжкар, Уон, е фертилен, както изглежда, че е бил, докато е живял заедно с Ларви, той ще поиска разрешение от Най-древния лично да я оплоди. Джанин се усмихваше на тази шега, но не се страхуваше. Не се отвращаваше защото Тор беше добър сатир и тя вярваше, че той ще оцени жеста. Все пак тя започна да си дава сметка, че вече не е сополиво дете. С всеки продължителен сън тя съзряваше. В тях тя изживяваше полови сношения, които в живота си не бе имала — и често болка, и почти винаги края, смъртта. Тези записи не могат да се направят от жив човек, обясняваше й Хууи, когато беше сериозен; и той беше съвсем угрижен, когато й обясняваше начина, по който се отваря мозъкът и се въвежда в машината, която прави записите. Когато й разказа това, тя стана малко по-зряла.

А сънищата продължаваха да стават все по-странни и по-далечни.

— Ти се пренасяш в много далечни времена — казваше й Тор. — Това, което ще видиш днес — каза й той, докато я водеше към пашкула, — е най-далечното и поради това последното. Може би.

Тя се спря до блестящата кушетка.

— И това ли е шега, Тор, или загадка?

— Не. — Той подръпна замислено двата рога на брадата си. — Този сън няма да ти хареса, Дани.

— Благодаря.

Тор се усмихна с ъгъла на тъжните си, нежни очи.

— Но това е последното, което мога да ти дам. Може би… може би Най-древният ще ти даде някой сън от своите. Говори се, че понякога го прави, но не зная кога. Във всеки случай никой не помни.

Джанин преглътна тежко.

— Звучи страшно — каза тя.

Тор й призна:

— Когато аз го преживях, също много се изплаших, Дани, но не забравяй, че за теб това е само сън. — После той затвори пашкула над нея и Джанин реши да не заспива, но както винаги не успя… и се почувства като превърната в някои друг.

Някога имало едно същество. Било жена; но не било „то“, ако се вярва на Декарт, защото съзнавало собственото си съществуване и следователно било „тя“.

Тя нямала име, но била белязана сред своите хора от голям белег — от ухото до носа, когато едно умиращо животно едва не я убило. Окото й от тази страна зараснало с деформиран клепач, поради което я наричали „Кривогледата“.

Кривогледата имала дом. Не бил много претенциозен. Приличал на гнездо, утъпкано в буци от нещо, на вид като папирус, отчасти затулено от навес от пръст. Но Кривогледата и нейните роднини се връщали в тези гнезда всеки ден и по това се различавали от всички други живи същества, които иначе приличали на тях. В едно отношение те били съвсем различни от всички други, с които растели заедно, и това било, че използували предмети, които не били част от тялото им, за да вършат с тях различни работи. Кривогледата не била красива. Била висока не повече от метър. Нямала вежди — косата от темето й се сливала с тях и само носът и скулите й били голи; нямала и брадичка. На ръцете си имала пръсти, но обикновено били стиснати в юмрук, охлузен и мазолест, а пръстите й не се отделяли напълно — почти като тези на краката, с които можела да хваща предметите не по-лошо отколкото с ръце. Кривогледата била бременна, макар че не знаела. Била напълно израснала и фертилна още след петия дъждовен сезон. През тринайсетте години на своя живот тя била бременна девет или десет пъти, но никога не го знаела, докато не била принудена да забележи, че не може да тича така бързо, че изпъкналостта на корема й я затруднява да измъкне вътрешностите от убитото животното, че бозките й отново наедряват. От петдесетте члена на племето й най-малко четири били нейни деца. Повече от една дузина от мъжете били, или можело да бъдат, бащи на децата й. Кривогледата помнела връзките си преди раждане, но не и след раждане. Най-малко един от младите мъже, който тя знаела, че е нейно дете, може би е бил баща на друго — една мисъл, която не я притеснявала, дори понякога я намирала за забавна. Онова, което вършела с мъжете, когато плътта под мършавите й хълбоци се надуела и зачервяла, в нейния ум не се свързвало с раждането на деца. То не се свързвало също и с удоволствие. Кривогледата нямала начин да дефинира „удоволствието“ освен, може би, като липса на болка. Дори и така дефинирано, през живота си тя била изживяла малко удоволствия.