Фредерик Пол - Гейтуей II

Можеха да се направят някои икономии. Направих ги. Само навлажнявах устните си, вместо да пия, спях колкото можех, стараех се да дишам колкото се може по-повърхностно. И най-после настъпи обръщането — на деветнайсетия ден. Осем дни закъснение.

Когато въведох данните в компютъра, резултатът беше безмилостен и ясен.

Пътят бе преполовен много късно. След деветнайсет дни оттук-нататък корабът може би щеше да пристигне на хичиянския рай, но без жив пилот на борда. Тогава вече щяха да са минали най-малко шест дни от моята смърт.

Щом научи да разбира езика ни Древните, те започнаха да й приличат повече на личности. Всъщност те не бяха Древни. Или поне не онези трима от тях, които я пазеха, и хранеха, водеха на сеанси през дългата нощ на сънищата. Те се научиха да я наричат Джанин, или нещо достатъчно близко до Джанин. Имената им бяха доста сложни, но всяко име имаше и кратка форма — Тар, или Тор, или Хууи — на което отговаряха при нужда или игра. Бяха игриви като кученца, но бяха и грижливи. Когато тя излизаше от синия пашкул изтерзана и изпотена от един друг живот и друга смърт — от урок в курса, предписан й от от Най-древния — там имаше винаги някой от тях да я успокоява, да й говори нежно, да я милва.

Това обаче не беше достатъчно! Нямаше такава утеха, която да компенсира онова, което изживяваше в сънищата отново и отново.

Всеки ден беше едно и също. Няколко часа неспокойно и неотморяващо спане. Хранене. Понякога игра на криеница или гоненица с Хууи или Тор. Друг път разходка из рая, винаги пазена от Тар или Хууи, или от някой друг, който нежно ще я върне обратно към пашкула, ще я сложи в него и тогава, в продължение ни часове, понякога приличащи на цял човешки живот. Джанин беше сякаш някой друг. И някой толкова странен! Мъж. Жена. Млад. Стар. Луд. Сакат. Винаги бяха различни. Повечето от тях въобще не бяха хора, особено най-ранните, Най-древните.

От животите, които „сънуваше“, най-новите бяха най-близки до нейния. Поне не бяха същества, различни от Тор, или Тар, или Хууи. Обикновено не бяха страшни, макар че всеки от тези сънища завършваше със смърт. В тях тя изживяваше произволни и хаотични преживявания от кратките им и рисковани, или скучни и тежки животи, взети от тяхната памет и записани в запомнящи устройства. Когато започна да разбира езика на похитителите си, тя научи, че животите, които изживява, бяха специално избрани (по какви критерии?) за съхранение. Така че всеки от тях представляваше един специален урок. Всеки сън й даваше опит, който тя, разбира се, научаваше. Така тя се научи да говори с живите; да разбира тяхното мистериозно съществуване; да осъзнава маниакалната им потребност да се подчиняват. Те бяха роби! Или любимци? Когато вършеха онова, което им нареди Най-древният, те бяха послушни и, следователно, добре. В останалите случаи, макар и редки, бяха наказвани.

През това време понякога тя виждаше Уон или сестра си. Поради някакви съображения те бяха отделени от нея. Отначало тя не разбираше защо; после й стана ясно и се изсмя вътре в себе си на шегата, която беше прекалено тайна, за да я сподели дори с шегаджията Тор. Ларви и Уон също бяха подложени на обучение, което понасяха не по-добре от нея.

В края на шестия „сън“ тя можеше да говори с Древните. Устните и гърлото й не можеха съвсем точно да издават чуруликащите и жужещи гласни, но все пак я разбираха. И което е по-важно, тя можеше да разбира техните заповеди. Това й спести неприятности. Когато трябваше да се върне в килията си, не беше необходимо да я блъскат, а когато трябваше да се къпе, не се налагаше да я събличат. Към петнайсетия сън тя, (както и Ларви и Уон) вече знаеше всичко, което можеше да се научи за хичиянския рай, включително и факта, че Древните не бяха и никога не са били хичиянци.

Дори и Най-древният.

Тогава кой беше Най-древният? Уроците не даваха отговор на този въпрос. Тар и Хууи й обясниха, доколкото можаха, че Най-древният беше Бог. Този отговор не я задоволи. Този бог приличаше твърде много на онези, които му се кланяха, за да бе построил хичиянския рай или някоя част от него, включително и собственото си тяло. Не. Раят е бил построен от хичиянците с цел, която беше известна само на тях. Най-древният не беше хичиянец.

През цялото това време голямата машина отново беше неподвижна, безчувствена, почти мъртва, спестяваща намаляващия се остатък от живот. Когато Джанин минаваше през централното вретено, тя я виждаше да стои там, все още като статуя. От време на време се виждаше слаба, бледа светлина около външните й сенсори, сякаш щеше да се събуди. А може би ги следеше през затворените си очи. Когато това се случваше Хууи и Тар ускоряваха своя ход. Тогава нямаше гоненица или шеги. Тогава всичко беше абсолютно тихо. Един ден тя се размина с Уон на път за пашкула, от който той се връщаше, и Хууи й разреши да разменят по две думи.