Фредерик Пол - Гейтуей II

Тогава натиснах стартовия бутон и поех по маршрута. Корабът започна да се накланя, да се ускорява. Звездната картина, която можех да видя, като се навеждах покрай запаметяващия модул, започна да се променя. Сега вече никой не можеше да ме спре. Дори самият аз не можех да се спра.

Според всички данни, които Алберт можа да събере, пътуването трябваше да продължи точно двайсет и два дни. Не много дълго — стига човек да не е затворен в кораб, който е натоварен до краен предел. Имаше място и за мен — повече или по-малко. Можех да се протегна. Можех да се изправя. Можех дори да легна долу, ако капризното движение на кораба ми позволеше да разбера къде беше „долу“ и ако нямах нищо против да бъда свит между парчетата метал. Онова, което не можех да върша през тези двайсет и два дни, беше да се движа на разстояние повече от половин метър в която и да било посока — нито да се храня, нито да спя, нито да се къпя или да се облекчавам; изобщо да върша каквото и да било на такова разстояние.

Имах на разположение много време, за да си спомня колко ужасяващи бяха всичките ми хичиянски полети и отново да изпитам целия този ужас.

Имаше също много време за учене. Алберт предвидливо ми беше осигурил всички онези записи, които бях пропуснал да му поръчам и сега можех да си пускам тези ленти. Не бяха много интересни, нито пък тяхното пускане беше сложно. РМАL-2 представляваше само памет; много памет, но малко дисплей. Нямаше триизмерен бокс, а само стереосистема с плосък екран, когато можех да го гледам, или пък екран колкото една длан, когато не можех.

Отначало не го използувах. Просто лежах и спях. Отчасти се възстановявах от травмата, причинена от смъртта на Петер, толкова ужасяваща, сякаш беше моята собствена смърт. Отчасти експериментирах със собствения си ум — позволявах си да чувствувам страх (когато имах някаква причина за това), поощрявах чувството си за вина. Има някои видове вина, които зная, че ценя: размишление върху неизпълнени задължения и неизпълнени ангажименти. Имаше много такива, по които можех да мисля, като започна от Петер (който сигурно още щеше да е жив, ако не го бях приел в експедицията) и завърша, или по-скоро незавърша, с Клара, замръзнала в черната дупка — без да свършвам с нея, защото винаги можех да се сетя и за други. Това развлечение скоро ми омръзна. За моя изненада открих, че вината, в края на краищата, не беше непреодолима, след като приемех да я чувствам; с това си запълних първия ден.

След това се обърнах към лентите. Пуснах заместителя на Алберт, вдървената, полуподвижна карикатура на програмата, която познавах и обичах, и той ми изнесе лекция за принципа на Мах и гош числата и за най-странни форми на астрофизическо размишление, за което някога бях мечтал. Всъщност не слушах; оставях гласа да минава покрай ушите ми. Това беше през втория ден.

После, от същия източник, научих всичко онова, което беше съхранено за Мъртвите. Почти всичко това вече бях слушал, но го изслушах още един път. Нямах нищо по-добро; и това беше през третия ден.

После имаше различни лекции за хичиянския рай и произхода на Древните, и възможните стратегии за общуване с Хенриета, и възможните рискове от страна на Древните, и това беше също през третия ден, и четвъртия, и петия.

Започнах да се чудя с какво ще запълня двайсет и два дни, така че се върнах отново към онези ленти, пуснах ги всичките и така запълних шестия ден, и осмия, и десетия; и на единайсетия…

На единайсетия изключих напълно компютъра и усмихнат зачаках.

Беше изтекъл половината ден. Висях на ограничителните ремъци в очакване на удовлетворението от единственото събитие, което това проклето пътуване можеше да ми донесе: примигващото изригване на златни искри в кристалната спирала, което щеше да означава, че времето на обръщане е достигнато. Не знаех кога точно трябва да се случи. Може би не през първия час на деня (и то наистина не се случи). Може би не също през втория, или третия… и също не се случи. Не през тези часове, нито пък през четвъртия, или петия, или часовете след него. Въобще не се случи през единайсетия ден.

Нито през дванайсетия.

Нито през тринайсетия.

Нито през четиринайсетия: и когато въведох данни, за да проверя дали правилно съм пресметнал дните, компютърът ми съобщи онова, което не исках да науча.

Беше много късно.

Дори да достигнех средата на пътя през този ден… дори през следващата минута… нито водата, нито храната, нито въздухът щяха да стигнат, за да оцелея до края.