Фредерик Пол - Гейтуей II

— Не и ако го изпратя направо оттук с петместен — възрази ми той. — Шест дена. После той може веднага да отлети в конвой. Но не с теб. Обаче — каза той съвсем основателно. — ние разбира се ще ти платим за компютъра и за програмата. Откажи се, Робин. Остави на някой млад да поеме тези рискове. Говоря ти като приятел.

Е, той наистина ми бе приятел и ние двамата знаехме това, но след като му казах какво може да прави с неговото приятелство, може би то поохладня. Накрая Бавър ме дръпна настрана. Последното, което видях от сенатора, беше как седи на ръба на бюрото втренчен в мен, лицето му позеленяло от гняв, очите му сякаш готови за плач.

— Лош късмет, мистър Бродхед — каза Бавър съчувствено.

Поех дълбоко дъх, за да го коригирам, и спрях точно навреме. Нямаше смисъл.

— Ще ти взема билет за връщане до Кору — съобщих аз.

Той се усмихна и ми показа идеални протези — беше похарчил част от парите за лични нужди.

— Ти ме направи богат, мистър Бродхед. Мога да си платя билета. Освен това никога не съм бил тук и сигурно няма да дойда втори път, така че мисля да поостана малко.

— Както желаеш.

— А ти, мистър Бродхед? Какви са твоите планове?

— Нямам никакви планове. — Нито пък можех да измисля някакви. Цялата ми програма бе отишла по дяволите. Не мога да ви опиша каква празнота чувствах. Бях се решил да извърша още една мисия с мистериозен хичнянски кораб… е, не толкова мистериозен, както по времето, когато бях изследовател на Гейтуей. Но все още доста рискована перспектива. Бях подготвил тази мисия с помощта на Еси, след като толкова дълго се бях страхувал от нея. И накрая нищо.

Гледах завистливо през дългия, празен тунел надолу към доковете.

— Може би ще се гръмна — казах аз.

— Мистър Бродхед! Това е… това е…

— О, не се безпокой. Няма да го сторя, защото всички оръжия, които донякъде познавам, вече са натоварени на петместния. А пък се съмнявам, че ще ме пуснат да вляза в него, за да си ги взема.

Той се взря в мен.

— Е — отвърна той колебливо, — може би ти също би могъл да прекараш няколко щастливи дни…

И тогава изразът му се промени.

Почти не го видях; почувствах същото, което чувстваше и той, а това бе достатъчно, за да ангажира цялото ми внимание. Старият Петер отново бе легнал на кушетката. Беше по-лошо от всеки друг път. Изживявах не само неговите блянове и фантазии… които изживяваха всички. Беше болка. Отчаяние. Лудост. Ужасно чувство на натиск около слепоочията, изгаряща болка в ръцете и гърдите. Гърлото ми беше сухо, после изподрано от храната, която повърнах.

Никога по-рано от Завода за храна не беше идвало такова нещо.

Но по-рано никой не беше умирал на кушетката. Не спря след минута или след десет. Гърдите ми се разпъваха за глътка въздух. Също и на Бавър. Също и на всеки друг, където и да се намираше в обхвата на излъчването от кушетката. Болката продължаваше, и всеки път, когато изглеждаше, че вече е достигнала някакво равнище, избухваше нов, по-силен пристъп; и през цялото време изпитваш ужас, ярост, ужасна мъка на човек, който знае, че умира, но не желае да умре.

Познавах това чувство.

Познавах го и знаех какво бих могъл да направя… какво можеше да направи тялото ми, ако само успеех да запазя разсъдъка си. Насилих се да направя една стъпка, а после още една. Успях дори да се затичам по широкия, износен коридор, докато Бавър се гърчеше на земята зад мен, а пазачите пред мен се олюляваха напълно безпомощни. Втурнах се покрай тях (съмнявам се някой да ме е видял) и се мушнах в тесния люк на обслужващия модул, преметнах се, целия ожулен и разтреперан, затворих ключалките над главата си.

Вече бях вътре, в злощастната, позната пчелна килийка, заобиколен от пресовани светлокафяви пластмасови форми. Уолтърс си бе свършил добре работата. Нямаше как да му платя, но ако беше подал ръка през люка докато го затварях, бих му дал един милион.

След известно време Петер Хертер умря. С неговата смърт кризата не спря веднага. Тя само започна бавно да намалява. Никога не съм се замислял какво изживява човек, когато чувства, че сърцето му спира, червата му се опразват и смъртта пробожда мозъка му. Това продължава много по-дълго, отколкото съм предполагал. Продължи през цялото време, докато освободих обслужващия модул от дока и го издигнах с помощта на малките водородни ракети до височината, на която можех да включа хичиянския двигател. Въртях и настройвах колелата за избиране на курс, докато не се получи добре познатата светлинна структура, която ми бе показал Алберт.