Фредерик Пол - Гейтуей II

— Да! Но — добави той вече поомекнал, — макар че могат, съществува вероятност и да не го сторят. Най-малкото не навреме. Все пак, като твой юридически съветник, трябва да ти кажа…

— Не трябва нищо да ми казваш. Купи компютъра. Алберт и Зигфрид, програмирайте го така, както се уточнихме. А сега и тримата напускайте бокса; трябва ми Хариет. Хариет? При първа възможност ми резервирай едно място за полета от Кору за Луната, за същия кораб, с който ще бъде изпратен компютърът, който ще купи Мортън. И докато вършиш това, виж дали можеш да откриеш Хансън Бавър. Искам да говоря с него. — Когато тя кимна и изчезна, се обърнах да погледна Еси. Очите й бяха влажни, но се усмихваше.

— Ти май знаеш нещо? — подметнах аз. — Зигфрид вече не ме нарича „Боб“ или „Боби“.

Тя обви ръка около мен и се притисна.

— Може би мисли, че вече не трябва да те третира като дете — отговори тя. — Нито пък аз, Робин. Мислиш ли, че исках да оздравея, само за да можем по-скоро да правим любов? Не. Беше главно да не бъдеш държан като затворник тук от една жена, която смяташе, че не е хубаво да оставиш сама. Да, сега вече мога сама да се грижа за себе си — допълни тя, — когато заминеш.

Когато се приземихме в Кайене, беше тъмно като в рог и валеше пороен дъжд. Бавър ме почака докато се оправя с митницата. Беше полузаспал в тапицирания фотьойл до товарния терминал. Няколко пъти му благодарих за посрещането, но той ме прекъсна и каза:

— Имаме само два часа. Хайде да се залавяме за работа.

Хариет беше наела един чартърен полет с хеликоптер. Излетяхме над палмите точно когато слънцето се показваше над Атлантика. Докато достигнем до Кору, съвсем се беше развиделяло, а лунният модул стоеше изправен до поддържащата го кула. Беше съвсем мъничък в сравнение с гигантите, които излитаха от летище Кенеди или Калифорния, но Гвианският космически център има с една шеста по-голяма ефективност на ракетите, тъй като е разположен на екватора. Ето защо не беше необходимо ракетите да са много големи. Компютърът вече беше натоварен и поставен на мястото му и ние с Бавър веднага се качихме. Тласкане. Поклащане. Чувство на гадене от закуската, която не трябваше да ям. А после излетяхме.

До Луната полетът трае три денонощия. По-голяма част от това време прекарах в сън, а останала част в разговор с Бавър. Това беше най-продължителното време, което прекарвах през последните дванайсет години откъснат от комуникационните си средства и си мислех, че ще ми тежи като воденичен камък. Премина неусетно. Събудих се, когато предупредителните сигнали за ускорение замлъкнаха и видях Луната с цвят на месинг да нараства срещу нас. А после се прилунихме.

Като си помисли човек къде бях ходил, чак е смешно, че никога по-рано не бях стъпвал на Луната. Не знаех какво да очаквам. Всичко там ме изненада: ходенето с танцова стъпка при чувство за тегло не повече от това на една напълнена с въздух гумена кукла, звукът на писклив тенор, който излизаше от устата ми при атмосфера, състояща се от двайсет процента хелий. Вече не дишаха хичиянска смес, не и на Луната. Хичиянските машини за копаене влизаха като бомба в лунната маса и с количеството слънчева светлина, което беше необходима, за да работят, тяхната експлоатация не струваше почти нищо. Единственият проблем беше, че трябваше да се пълнят с въздух, поради което използуваха хелий… по-евтин и по-лесен за доставка от азота.

Хичиянското лунно вретено е разположено близко до базата на совалката — или, ако трябва да сме точни, базата на совалката е разположена там, където е то, близко до Фра Моро, защото точно там хичиянците преди един милион години бяха копали най-много. Всичко беше под повърхността, дори и местата за акостиране бяха скрити под навеси в тесните бразди на лунната повърхност. Двама американски астронавти, Шепард и Митчел, бяха прекарали един уикенд наоколо, бяха пребродили около двеста километра, без да ги открият. Сега във вретеното живееха повече от хиляда души и във всички посоки се бяха разклонили нови тунели: лунната повърхност беше осеяна с микровълнови чинии-антени, слънчеви колектори и тръби.

— Хей, ти, здравей — обърнах се аз към първия човек, когото видях без работа. — Как се казваш?

Той направи няколко дълги скока към мен, като дъвчеше една незапалена пура.

— Теб какво те засяга? — попита той.

— На совалката има един товар. Искам да се натовари на петместния, който е в дока. Ще ти трябват половин дузина помощници и, може би, товаро-разтоварна техника; работата е спешна.