Фредерик Пол - Гейтуей II

— Това ще успее ли? — попитах Алберт Айнщайн.

Той вдигна рамене. Зигфрид се размърда, но не каза нищо.

— О, не се прави на дете — скара му се Еси. — Отговори, Зигфрид.

— Госпожа Лаворовна — каза той, като ме гледаше, — мисля, че не. Смятам, че моят колега постави този въпрос само за да мога да го отхвърля. Изследвах съобщенията от Петер Хертер. Символизмът е съвсем очевиден. Ангелската жена с човка като на граблива птица… какво е „гърбав нос“, гаспажа! Мисля за детството на Пейтър и за онова, което е чул за „очистване на света от лошите евреи“. Има също емоции от насилие и наказания. Той е много болен, изкарал е една сърдечна атака и вече не е рационален. Нито внушение, нито призиви за разум ще помогнат, гаспажа. Единствената възможност, може би, ще бъде продължителният психоанализ. Той обаче вероятно няма да се съгласи, бордовият компютър не може успешно да го проведе, пък и няма време. Не мога да помогна, гаспажа, във всеки случай не с реални шансове за успех.

Много отдавна прекарах няколко стотици часа, повечето от тях неприятни, да слушам разумния, влудяващ глас на Зигфрнд и не ми се щеше повече да го чуя. Но, знаете ли, не беше толкова лош.

Седналата до мен Еси се размърда.

— Полимат — извика тя, — приготви прясно кафе, — После се обърна към мен и каза: — Мисля, че ще прекарам тук известно време.

— Не разбирам за какво — възразих аз. — Струва ми се, че планът ми няма да успее.

— Ако е така — отговори тя невъзмутимо, — нямаме нужда от кафе, а трябва да се върнем в леглото. Всъщност, на мен всичко това ми е много забавно, Робин.

Е, защо не? Странно, но вече не ми се спеше, както и на Еси. Всъщност бях едновременно разтревожен и успокоен, а умът ми никога не е бил по-ясен.

— Алберт — извиках аз. — има ли някакъв прогрес в разчитането на хичиянските книги?

— Не много, Робин — извини се той. — Има други математически томове, като този, който видя, но тъй като все още езикът… Да, Робин?

Щракнах с пръсти. Чудатата мисъл, която блуждаеше в подсъзнанието ми, излезе наяве.

— Гош числата — казах аз. — Книгата ни показа гош числата. Същите са като онези, които мъртвите хора наричат „гош числа“

— Разбира се, Робин — кимна той. — Те представляват основните безразмерни константи на Вселената, или поне на тази Вселена. Остава обаче въпросът за принципа на Мах, който предполага…

— Не сега, Алберт! Откъде смяташ, че са ги взели мъртвите?

Той замълча и се намръщи. Като изчукваше лулата си, той погледна към Зигфрид, после каза:

— Предполагам, че Мъртвите взаимодействат с хичиянския изкуствен интелект. Несъмнено съществува някаква двупосочна връзка.

— Точно моята мисъл! Какво друго според теб биха могли да знаят Мъртвите?

— Трудно е да се каже. Тяхната памет е съхранена много непълно. Комуникацията с тях в най-добрия случай е изключително трудна, а сега е напълно прекъсната.

Изправих се.

— Ами ако възстановим комуникацията? Ако някой отиде на хичиянския рай и поговори с тях?

Той се изкашля. Като се опитваше да не бъде прозвучи снизходително, каза:

— Робин, няколко члена на групата Хертер-Хол плюс момчето, Уон, не успяха да получат от тях ясни отговори на тези въпроси. Дори нашият изкуствен интелект не постигна много… макар че — каза той достатъчно учтиво, — причината за това е главно в необходимостта да се използува като посредник бордовият компютър, Вера. Съхранената им памет е лоша, Робин. Те са маниаци, нерационални и често неясни.

Зад мен Еси също се бе изправила с кана с кафе и чашки… Не бях чул кога звънецът от кухнята е съобщил, че кафето е готово.

— Попитай него, Робин — заповяда тя.

Не се направих, че не разбирам.

— По дяволите — избухнах аз, — добре, Зигфрид. Това е по твоята част. Как да ги подмамим да разговарят с нас?

Зигфрид се усмихна и свали ръце от скута.

— Хубаво е, че мога да разговарям отново с теб, Робин — отбеляза той. — Бих желал да те поздравя за значителния прогрес, който си постигнал след нашия последен сеанс…

— Остави това сега!

— Разбира се, Робин. Има една възможност. Паметта на жената-изследовател, Хенриета, изглежда е доста пълна, с изключение на нейната фикс-идея за изневярата на мъжа й. Мисля, че ако имаме една компютърна програма с онова, което знаем за личността на нейния съпруг и въздействаме с нея…

— Да създадем един измислен съпруг?

— По същество, да, Робин — кимна той. — Не трябва да е напълно същият. Тъй като паметта на Мъртвите е съхранена недотам добре, може би, няма да бъдат забелязани неверните реакции. Разбира се, програмата ще бъде доста…