Фредерик Пол - Гейтуей II

— Последици! Искат да кажеш левкемия!

— Да, може би. Но по-вероятно не. И във всеки случай не скоро.

Станах от леглото и седнах гол на края, така че да мога да я виждам по-добре.

— Еси, защо?

Тя пъхна ръка под дългата си коса и я отметна от лицето си, за да отговори на погледа ми.

— Защото бързам — отговори тя. — Защото ти, в края на краищата, имаш нужда от здрава жена. Защото е неудобно да уринираш през катетър, нито пък е естетично. Защото това беше решение, което можех да взема само аз, и аз го взех. — Тя отхвърли завивката от себе си и легна. — Погледни ме, Робин — подкани ме тя. — Нито един белег! И вътрешно съм съвсем добре. Мога да се храня, да храносмилам, да уринирам, да се любя, да зачена дете, ако искаш. Не следващата пролет, или дори следващата година. Сега.

Всичко казано беше вярно. Сам можех да се убедя. По дългото й бледо тяло нямаше никакъв белег — не, не съвсем никакъв; от лявата й страна имаше едно по-светло парче нова кожа. Но човек трябваше да се взира, за да го открие. Нямаше обаче нищо друго, което да показва, че само преди няколко седмици беше рязана, кърпена и фактически мъртва.

Стана ми студено. Станах, за да завия Еси с робата й и да си наметна моята. В каната на бюфета имаше малко кафе, все още топло.

— И за мен — каза Еси, докато си наливах.

— Не трябва ли да почиваш?

— Когато съм уморена — отговори ми тя, — ще знаеш, защото ще се обърна и ще заспя. Отдавна не сме прекарвали така, Робин. Достави ми удоволствие.

Тя взе чашата от мен и ме погледна над ръба докато пиеше.

— Но на теб не — отбеляза тя.

— Да, на мен също ми достави удоволствие! — И това беше истина: но честността ме накара да добавя: — Чудя се, Еси. Защо когато каза, че ме обичаш, в главата ми нахлу чувство за вина?

Тя остави чашката и отново легна.

— Искаш ли да споделиш това с мен, скъпи Робин?

— Просто трябва. — После добавих: — Предполагам, че ако трябва да го споделя с някого, най-добре ще е да извикам стария Зигфрид фон Шранк и да му разкажа.

— Той ти е подръка винаги — отговори тя.

— Хм. Ако започна с него, Бог знае кога ще свърша. Във всеки случай той не е програмата, с която искам да разговарям. Толкова много неща стават, Еси! И всичко това без мен. Чувствам, че изоставам.

— Да — каза тя. — разбирам, че се чувстваш така. Има ли нещо, което искаш да направиш, така че повече да не изпитваш такова чувство?

— Е… може би — споделих аз. — Например за Петер Хертер. Мъкна се с някаква идея, която бих желал да обсъдя с Алберт Айнщайн.

Тя кимна.

— Много добре, защо не? — Еси седна на края на леглото. — Подай ми чехлите, моля те. Хайде да го направим сега.

— Сега? Но вече е късно. Ти не трябва да си…

— Робин — каза тя мило, — аз също трябва да говоря със Зигфрид фон Шринк. Това е една добра програма, макар че не е написана от мен. Казва, че си добър човек, Робин, уравновесен, щедър и всичко това аз мога лично да потвърдя, да не говорим, че си отличен любовник, с когото е цяло удоволствие да правиш любов. — Тя ме хвана за ръка, докато прекосявахме голямата стена с изглед към Тапанско море и седна в любимото ми удобно кресло пред моя пулт. — Обаче — продължи тя, — Зигфрид казва, че имаш голям талант в измислянето на причини да не правиш това, което се иска от теб. Така че ще ти помогна да си признаеш всичко чистосърдечно. Дайте горад Полимат. — Тя не говореше на мен, а на пулта, който изведнъж се обля в светлина. — Инициирай едновременно програмите Алберт и Зигфрид — нареди Еси. — Достъп до двата файла в диалогов режим. Сега, Робин! Нека да поставим въпросите, които повдигна. В края на краищата аз също съм много заинтересувана.

Вече толкова години тази жена, С.Я.Лаворовна, за която съм женен, ме изненадва най-много, когато най-малко очаквам. Тя седеше удобно до мен и ме държеше за ръка, докато аз говорех за неща, за които предпочитах да мълча. Въпросът не беше само да отида на хичиянския рай и Завода за храна и да спра Петер Хертер да подлудява света. Въпросът беше къде бих могъл да отида след това.

Отначало обаче не изглеждаше, че ще ходя някъде.

— Алберт — казах аз, — ти ми каза, че от записите си разбрал настройките за курс от Гейтуей за хичиянския рай. Можеш ли да сториш това и от Завода за храна?

Двамата седяха един до друг в холобокса — Алберт пускащ облачета дим от лулата си. Зигфрид с ръце скръстени на скута, слушащ мълчаливо и внимателно. Нямаше да проговори, докато не му заговорех аз, а засега се въздържах.

— Страхувам се, че не — отговори Алберт извинително. — Ние знаем само една настройка за Завода за храна, тази на Триш Бавър, а пък тя не е достатъчно сигурна. Вероятността тя да заведе там кораб, е може би нула шест. А след това какво, Робин? Тя не може да го върне назад. Най-малкото така стана с Триш Бавър. — Той се понамести на стола и продължи. — Съществуват, разбира се, някои алтернативи. — Алберт погледна към Зигфрнд фон Шринк, който седеше до него. — Умът на Хертер трябва така да се манипулира, че сам да промени плановете си.