Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Казваше се Марта. Беше висока, стройна, с големи тъмни очи, гримирани по модата в червено, с блестяща синя коса, която се спускаше до гладките й рамене. Изглеждаше двайсетгодишна, но всъщност можеше да бъде и на деветдесет. Човек никога не може да отгатне, особено когато става дума за жени. Ала Мълър някакси усещаше, че тя е истински млада. Причината не беше в гъвкавостта, в пъргавостта й на млада кобилка — тези неща човек може да си купи, — по-скоро се дължеше на неуловимия жар, на неподправеното й поведение на момиченце, което, ласкаеше се той да мисли, не се дължеше на хирургията. Когато плуваха, спускаха се по реката с трупи, ловуваха със стрели, издухвани през тръба, или се любеха, Марта изглеждаше така погълната от удоволствията, сякаш бяха съвсем нови за нея.

Мълър не си даваше труда да се замисля дълбоко над подобни неща. Тя беше заможна, родена беше на Земята, сякаш нямаше семейни връзки и ходеше където си ще. Воден от неочакван импулс, той й се беше обадил и я беше поканил да се срещнат на Мардук. Тя дойде с желание, без да задава въпроси. Не благоговееше пред факта, че ще споделя хотелския апартамент с Ричард Мълър. Беше ясно, че знае кой е, но ореолът на славата му нямаше значение за нея. Важно беше какво ще й каже, как ще я прегърне, какво ще правят заедно, а не подвизите, които бе натрупал в минали времена.

Бяха отседнали в хотел — блестяща хилядаметрова кула, издигната в долина с изглед към гладко като стъкло овално езеро. Стаите им бяха на етаж двеста, вечеряха в панорамния ресторант, до който се стигаше с гравитационен диск. През деня всички удоволствия, които предлагаше Мардук, бяха на тяхно разположение. Необезпокояван от никого, Мълър прекара почти цяла седмица. Времето беше идеално. Малките й хладни гърди се вместваха чудесно в шепите му. Дългите й стройни крака го обгръщаха приятно, а във върховите моменти тя забиваше пети в прасците му с неочаквана пламенност. На осмия ден пристигна Чарлз Бордман, нае апартамент на половин континент разстояние и покани Мълър да го посети.

— Тук съм на почивка — каза му Мълър.

— Отдели ми половин ден.

— Не съм сам, Чарлз.

— Знам. Доведи и нея. Ще си направим екскурзия. Става въпрос за нещо важно.

— Дойдох тук, за да избягам от важните неща.

— Човек никога не може да избяга, Дик. Знаеш го. Ти си това, което си, и ние имаме нужда от теб. Ще дойдеш ли?

— Проклет да си — рече благо Мълър.

На сутринта той и Марта излетяха с бърз самолет за хотела на Бордман. Мълър си спомняше пътуването толкова живо, сякаш беше миналия месец, а не преди почти петнайсет години. Прелетяха над прорязващата континента клисура, плъзнаха се над заснежените планински върхове толкова ниско, че зърнаха великолепния дългорог, подобен на козел скален скачач, който лудееше по искрящите ледникови реки: два метрични тона мускули и кости, невероятния колос на върховете, най-скъпия ловен трофей, който Мардук можеше да предложи. Някои хора цял живот не могат да спечелят толкова, че да си купят разрешително за лов на скален скачач. На Мълър цената му се виждаше дори ниска.

Три пъти прелетяха над могъщия звяр и се спуснаха в изпъстрената с езера равнина, отвъд планинския хребет, където верига ярки като диаманти водоеми опасваше дебелия кръст на континента, а към обяд се приземиха досами кадифената гора от вечнозелени дървета. Бордман беше наел президентския апартамент на хотела, целия в екрани и хитри приспособления. Стисна китката на Мълър за поздрав, а Марта прегърна с нескрита похот. Тя изглеждаше доста равнодушна и сдържана в обятията на Бордман: очевидно смяташе посещението за изгубено време.

— Гладни ли сте? — попита Бордман. — Първо обядът, разговорите — после!

Още в апартамента им поднесе кехлибарено вино в чаши от син кристал, който се добиваше на Ганимед. Сетне се качиха в капсула-ресторант и напуснаха хотела, за да се разходят из горите и край езерата, докато се хранят. Щом се настаниха на пневмостоловете си пред панорамния прозорец, обядът им се плъзна от контейнера си към тях. Прясна салата, местна риба на скара, вносни зеленчуци, настъргано сирене от Кентавър, халби със студена оризова бира, накрая — силен, гъст, ароматен ликьор. Напълно неподвижни, затворени в движещата се капсула, те ядяха, пиеха и попиваха гледката, дишаха искрящия въздух, напомпван отвън, наблюдаваха как яркооцветените птици прелитат край тях и се гмуркат в меките, виснали игли на гъстата гора. Бордман внимателно беше режисирал всичко, за да създаде подходящо настроение, но Мълър знаеше, че усилията му са напразни. Не можеше да го приспи толкова лесно. Можеше да приеме онова, което ще предложи Бордман, но не защото го бе подмамил в този фалшив покой.