Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Марта се отегчаваше. Безизразно възприемаше похотливите погледи на Бордман. Блещукащото й дневно облекло бе скроено повече да показва, отколкото да скрива. Дългите верижни молекули се плъзгаха в калейдоскопични шарки и разкриваха бързо и откровено бедра и гърди, корем и слабини, крака и задник. Бордман хареса гледката и беше готов да се възползва от присъствието на Марта, ала тя изцяло пренебрегна негласното му предложение. На Мълър това му се стори забавно. На Бордман — не.

След обяда капсулата спря до брега на кристално езеро, дълбоко и чисто. Вратата се отвори и Бордман попита:

— Може би младата дама ще пожелае да поплува, докато ние привършим скучния разговор по работа?

— Добра идея — отвърна безизразно Марта.

Тя се изправи, докосна закопчалката на дрехата си и я остави да се свлече до глезените. Бордман направи голямо шоу, като вдигна дрехата и я закачи на закачалката. Тя му се усмихна машинално, обърна се и се запъти към брега — голо, стройно тяло, върху чийто фин гръб и нежно заоблен задник пъстрееха слънчеви зайчета, промъкнали се през клоните на дърветата. Навлезе до колене във водата и спря за миг, сетне се гмурна напред и проряза повърхността на езерото със силни, равномерни махове. Бордман подметна:

— Доста е хубавка, Дик. Коя е?

— Едно момиче. Доста младо, струва ми се.

— Бих казал, по-младо от обичайните ти гаджета. И малко разглезена. Отдавна ли я познаваш?

— От миналата година, Чарлз. Интересува ли те?

— Естествено.

— Ще й го съобщя — рече Мълър. — Някой друг път.

Бордман го дари с една от усмивките си „а ла Буда“ и посочи конзолата с напитките. Мълър поклати глава. Марта плуваше по гръб, розовите връхчета на гърдите й се подаваха над спокойната повърхност. Мъжете се спогледаха. Изглеждаха на една възраст, на около петдесет и пет години: и двамата прошарени, яки, но Мълър беше строен, а Бордман — по-пълен. Когато седяха, те изглеждаха и еднакво високи. Видът им обаче лъжеше: Бордман бе едно поколение по-възрастен, Мълър — с половин фут по висок. Познаваха се от трийсет години.

Донякъде вършеха една и съща работа — и двамата бяха от корпуса на неадминистративния персонал, чиято задача беше да поддържа структурата на човешкото общество, пръснато в галактиката. Нямаха официален ранг. Бяха еднакво готови да работят и имаха желание дарбите им да служат на човечеството. Мълър уважаваше Бордман за начина, по който бе използвал уменията си през дългата си и впечатляваща кариера, но не можеше да се каже, че го харесва. Знаеше, че е проницателен и безскрупулен, отдаден на добруването на хората, обаче съчетанието от преданост и безскрупулност е винаги опасно.

Бордман извади видео-куб от джоба на туниката си и го сложи на масата пред Мълър. Приличаше на брояч в някаква сложна игра, всяка страна бе дълга шест-седем сантиметра в мек жълт цвят, който контрастираше с черния мраморен плот на масата.

— Включвай — подкани го Бордман. — Плейърът е до теб.

Мълър мушна куба в отвора. От средата на масата се издигна по-голям куб, почти метър на метър. По страните му се появиха изображения. Мълър видя планета, обвита в облаци, мекосива на цвят, би могла да бъде Венера. Изображението стана по-контрастно, върху сивото се появиха тъмночервени жилки. Значи не беше Венера. Обективът проби облачния покров и разкри непозната планета, която не приличаше много на Земята. Почвата изглеждаше влажна и пореста, над нея се извисяваха каучуковидни дървета, подобни на огромни отровни гъби. Трудно беше да се прецени колко са големи, но изглеждаха високи. Светлите им стволове бяха грапави, с груби влакна и се извиваха като лъкове между земята и короните. Чиниеподобни израстъци покриваха основите на дървесата. Нямаше нито клони, нито листа, само широки плоски шапки с набраздена долна повърхност. Мълър забеляза три фигури на извънземни, които приближаваха бавно през мрачната горичка. Бяха издължени, почти паякообразни, от тесните им рамене се разклоняваха гроздове от осем или десет крайници. Главите им бяха изострени и обрамчени с очи. Ноздрите им представляваха просто вертикални процепи в кожата, устите им се отваряха отстрани. Вървяха изправени върху елегантните си крака, които вместо с ходила завършваха с малки сферични подпорки. Макар да бяха голи, с изключение на декоративните ивици от някаква материя, увити около първата и втората китка, Мълър не успя да открие никакви органи с размножителни или бозайнически функции. Кожата им не беше пигментирана: сива като всичко наоколо, груба, покрита с люспици с формата на диаманти.