Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

С удивителна грация трите фигури се приближиха до три от гигантските гъби, изкатериха се по тях и се разположиха върху шапките-корони. От всеки грозд крайници се отдели ръка, сякаш специално приспособена за целта. За разлика от другите, които имаха по пет пръста с формата на ластари, подредени в кръг, този завършваше с орган, остър като игла. Той се заби с лекота дълбоко в мекия гумен ствол на дървото, върху което седеше собственикът му. Мина доста време, извънземните изглежда смучеха сок от дърветата. Сетне се спуснаха на земята и продължиха бавния си ход без никаква видима промяна. Едното се спря, наведе се и се втренчи в земята. Вдигна „окото“, станало свидетел на действията им. Изображението заподскача: Мълър предположи, че си го предават от ръка на ръка. Изведнъж настъпи тъмнина. Окото беше унищожено. Кубът беше свършил.

След миг тишина, изпълнен с безпокойство, Мълър се обади:

— Доста са убедителни.

— Би трябвало. Истински са.

— Може ли записът да е направен от някоя извънгалактическа сонда?

— Не — отвърна Бордман. — От нашата галактика е.

— Значи тогава е Бета Хидри IV?

— Да.

Мълър потисна потреперването си.

— Да го пусна ли още веднъж, Чарлз?

— Разбира се.

Той пусна куба още веднъж. И отново окото се спусна през облачния слой; отново огледа гумените дървета; пак се появи триото извънземни, нахраниха се от дърветата, забелязаха окото и го унищожиха. Мълър разглеждаше образите с хладна възхита. Никога дотогава не бе виждал мислещи същества от друг вид. А доколкото знаеше и никой друг не бе виждал, поне досега.

Изображенията изчезнаха.

Бордман рече:

— Това е заснето преди по-малко от месец. Спряхме безпилотния кораб на петдесет хиляди километра височина и спуснахме на Бета Хидри IV около хиляда очи. Поне половината паднаха право на дъното на океана. Повечето се приземиха на ненаселени или безинтересни места. Това е единственото, което ни показва ясна картина на извънземните.

— Защо решихте да нарушите карантината на тази планета?

Бордман дълбоко въздъхна.

— Смятаме, че е време да влезем в контакт с тях, Дик. Душим наоколо им вече десет години и още не сме им казали „здравейте“. Все пак съседи сме. А и след като хидранците са единствената интелигентна раса в тази проклета галактика — освен ако нещо някъде се крие, но едва ли, — стигнахме до убеждението, че трябва да сложим началото на приятелски отношения.

— Не ми се нрави много скромността ти — рече откровено Мълър. — След почти цяла година дебати пълният състав на Съвета взе решение да остави хидранците на мира поне за едно столетие — докато не проявят признаци, че ще излязат в космоса. Кой е ревизирал това решение, защо и кога?

Върху лицето на Бордман се появи хитрата му усмивка. Ала Мълър знаеше, че единственият начин да не попадне в капана му, бе фронталната атака. Бордман бавно каза:

— Не искам да си мислиш, че те мамя, Дик. Решението беше ревизирано на сесия на Съвета преди осем месеца, докато ти беше на Ригел.

— И по каква причина?

— Една от извънгалактическите сонди се завърна с убедително доказателство, че в съседна галактика съществува високоинтелигентен и доста превъзхождащ ни вид.

— Къде?

— Няма значение, Дик. Извини ме, но засега няма да ти кажа.

— Добре.

— Мога само да добавя, че от онова, което засега знаем, е ясно, че не бихме могли да се справим с тях. В състояние са да извършват галактически пътувания и можем да очакваме да ни посетят в някой от следващите векове — а когато го направят, ще си имаме проблеми. Затова бе гласувано да потърсим контакт с Бета Хидри IV преди определения срок, за да се подсигурим за този ден.

— Искаш да кажеш — рече Мълър, — че се стремим да си подсигурим добри отношения с другата раса в нашата галактика, преди извънгалактичните да се появят, така ли?

— Точно така.

— Сега вече бих пийнал нещо — каза Мълър.

Бордман направи съответния жест. Мълър си взе силен коктейл от конзолата, обърна го набързо и си поръча втори. Изведнъж му се струпа много за осмисляне. Отвърна поглед от Бордман, взе видеокуба и го опипа, сякаш бе някаква свещена реликва.

В продължение на две столетия хората изследваха звездите, без да намерят и следа от съперник. Съществуваха множество планети, много от които потенциално обитаеми, както и учудващ брой подобни на Земята по четири или пет показателя. Това беше нормално. Небето е пълно със слънца, като много от тях са звезди тип F или G , на които би могло да има живот. Процесът на планетогенезиса не е нещо особено, повечето от тези слънца имаха допълнително от пет до дванайсет планети, някои от които с подходящите размери, маса и плътност, за да задържат атмосфера и да поддържат еволюцията на живота. Част от тях се намираха в орбитални зони, където можеха най-добре да избегнат екстремните температури. Тъй че, за радост на зоолозите, в галактиката животът беше в изобилие.