Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Междувременно истинската сонда бе изпълзяла над камъните и се спускаше невредима от другата страна. Дотук бяха минали три минути и осем секунди. Нататък се простираше участък от прав път, който изглеждаше безопасен. Бе обрамчен от двете си страни със стометрови кули без прозорци, изградени от някакъв флуоресциращ минерал; гладки и лъскави, те излъчваха преливащи се шарки като моаре, докато дронът продължаваше по пътя си. В началото на четвъртата минута сондата заобиколи блестяща решетка, досущ като сключващи се челюсти, и се дръпна навреме от пилотонабивачка с формата на чадър, която стовари чука си със смазваща сила. Осемдесет секунди по-късно дронът заобиколи брезентова престилка, зад която зееше бездънна бездна, сръчно избягна петорка четириостри ножове, които изскочиха от настилката, и се озова на плъзгаща се пътечка, която бързо го понесе. Изтекоха още четирийсет секунди.

Целият този път бе изминат много отдавна от землянин-изследовател на име Картисънт, преди да загине. Той бе диктувал подробно описание на преживелиците си в лабиринта. Бе издържал пет минути и трийсет секунди и грешката му се състоеше в това, че не бе слязъл от пътечката в четирийсет и първата секунда. Онези, които го наблюдавали тогава отвън, не могли да разберат какво точно му се е случило после.

След като дронът слезе от пътечката, Роулинс го накара да направи нова симулация и видя бърза възстановка на най-вероятния вариант, изпълнен от компютъра: точно в този момент пътечката се разтвори, за да погълне пътника си. Сондата междувременно бързо се носеше към нещо, което приличаше на изход от тази най-външна зона на лабиринта. Пред него се виждаше добре осветен, красив площад, обрамчен от бавно носещи се капки на някакво светещо, перлено вещество.

Роулинс докладва:

— Вече съм в седмата минута и продължаваме, Чарлз. Изглежда точно пред нас има вход към зона G . Може би ще поискаш да се включиш и да проследиш моя екран.

— Ако издържиш още две минути, ще го направя — отвърна Бордман.

Сондата се спря току до вътрешната порта. Предпазливо включи гравитрона си и акумулира енергийно кълбо с маса, равна на собствената й. Запрати кълбото през вратата. Не се случи нищо. Удовлетворен от резултата, дронът се затътри през вратата. Докато минаваше през нея обаче двете крила на вратата се съединиха със смазваща сила, досущ като челюстите на мощна преса, и разрушиха сондата. Екранът на Роулинс изгасна. Той бързо превключи на една от висящите горе сонди; тя излъчи изображение на неговия дрон — размазана, двуизмерна карикатура на онова, което бе допреди миг. Роулинс разбра, че ако човек попадне в този капан, щеше да се превърне на каша.

— Сондата ми е унищожена — докладва той на Бордман. — Шест минути и четирийсет секунди.

— Както се очакваше — долетя отговорът. — Останаха ни само две сонди. Включи се и наблюдавай.

На екрана на Роулинс се появи основната схема: опростен и стилизиран чертеж на целия лабиринт, гледан отгоре. С малки кръстчета бяха обозначени унищожените сонди. След като поразгледа малко, Роулинс намери пътя, който бе изминал неговият дрон, кръстчето бе поставено точно на границата между двете зони, на мястото на вратата със сблъскващи се крила. Стори му се, че този дрон бе проникнал по-далеч от повечето други, но се наложи да се усмихне на детинската гордост, която изпита от откритието си. А и две от сондите продължаваха още да се движат навътре. Едната всъщност вече бе навлязла във втората зона на лабиринта, а другата се носеше по коридор, който водеше към този вътрешен кръг.

Схемата изчезна и Роулинс видя лабиринта така, както изглеждаше през камерата на единия от дроните. Почти елегантно металната колона с човешки бой си проправяше път през бароковата заплетеност на лабиринта, мина покрай златна колона, която излъчваше трептяща мелодия в някаква непозната хармония, покрай езеро от светлина, покрай мрежа от блестящи метални спици, покрай купчина стърчащи побелели кости. Роулинс само мярна костите, тъй като дронът продължи пътя си, но бе сигурен, че бяха човешки останки. Това място бе галактическа гробница за смелчаци.

Вълнението му се засилваше с напредъка на сондата. Толкова се бе слял с нея, че сякаш той самият се намираше в лабиринта и избягваше капан подир капан; изпита чувството на тържество с трупането на минутите. Това второ ниво на лабиринта не бе толкова разхвърляно като първото; тук имаше обширни булеварди, красиви колонади, дълги, осветени пасажи, водещи от главния път. Отпусна се; изпита гордост от ловкостта на дрона и от остротата на сензорните му устройства. Затова шокът бе невероятно болезнен, когато едно блокче от настилката се надигна неочаквано и дронът полетя по дълъг улей надолу, където енергично се въртяха зъбчатките на гигантска мелница.