Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Капитан Хостийн, който щеше да ръководи същинския опит за проникване, дойде при тях в задната част на апарата. Хостийн бе нисък, набит мъж с плосък нос и бакъреночервен тен; носеше униформата си така, сякаш всеки миг щеше да се свлече от лявото му рамо. Ала Бордман знаеше, че бе добър мъж, готов да пожертва десетки от хората си, включително и себе си, за да се влезе в лабиринта.

Хостийн хвърли поглед към екрана, сетне — към лицето на Бордман и запита:

— Научихте ли нещо?

— Нищо ново. Трудна работа.

— Искате ли да се приземим?

— Бихме могли — рече Бордман. Погледна към Роулинс. — Освен ако няма нещо, което би искал да провериш, Нед?

— Аз ли? О, не, не. Въпросът е… ами, мисля си дали изобщо се налага да влизаме в лабиринта. Искам да кажа, че ако можем някак да подмамим Мълър навън, да разговаряме с него извън града…

— Не.

— Няма ли да стане?

— Не — рече натъртено Бордман. — Първо, Мълър няма да излезе, ако го помолим. Той е мизантроп. Забрави ли? Той се е погребал там, за да избяга от човечеството. Защо ще иска да общува с нас? Второ, не можем да го поканим навън, без да му кажем прекалено много за онова, което искаме от него. В тази работа, Нед, ще е необходимо да пазим стратегическите си ресурси, а не да ги издадем при първия си ход.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Бордман търпеливо рече:

— Да предположим, че използваме твоя подход. Какво ще кажеш на Мълър, за да го накараш да излезе?

— Ами, нали затова сме дошли от Земята, да го помолим да ни помогне във време на криза, обхванала цялата система. Че сме се сблъскали с извънземни същества, с които не сме в състояние да общуваме, че е абсолютно необходимо да се свържем спешно с тях и че само той може да постигне това. Ние… — Роулинс спря, сякаш бе усетил идиотския смисъл на думите си. Бузите му поруменяха. Продължи с дрезгав глас: — Мълър няма да даде и пет пари за тези доводи, нали?

— Няма, Нед. Някога Земята го прати на среща с извънземни и точно те го съсипаха. Той няма да иска да опита отново.

— Тогава как ще го накараме да ни помогне?

— Като заложим на чувството му за чест. Но в момента не говорим за това. Обсъждаме как да го извадим от убежището му. Ти предлагаш да монтираме говорител и да му кажем какво точно искаме от него, а сетне да го чакаме да доприпка и да ни се моли да го оставим да направи всичко, каквото може за Земята. Така ли?

— Ами, май да.

— Но това няма да свърши работа. Ето защо се налага да влезем сами в лабиринта, да спечелим доверието на Мълър, да го убедим да ни сътрудничи. А за да го постигнем, ще трябва да пазим мълчание за истинската ситуация, докато не разпръснем подозренията му.

Върху лицето на Роулинс се изписа сянка на зародило се предчувствие.

— И какво ще му кажем тогава, Чарлз?

— Не ние . Ти.

— Какво тогава ще му кажа аз?

Бордман въздъхна:

— Лъжи, Нед. Купища лъжи.

Бяха дошли добре екипирани, за да решат проблема с лабиринта. Мозъкът на кораба бе, разбира се, първокласен компютър, в който бяха заложени подробностите от всички предишни земни опити да се навлезе в града. Освен от един и за съжаление той бе единственият успешен. Ала архивите за предишните провали също бяха от полза. Базата данни на кораба имаше множество подвижни „ръце“: летящи и наземни дрони-сонди, шпионски „очи“, комплект от сензори и още, и още. Преди да рискуват човешки живот в лабиринта, Бордман и Хостийн щяха да опитат с целия си механичен арсенал. Механичните устройства можеха да се пожертват — на кораба имаше достатъчно документация и всички унищожени устройства лесно можеха да бъдат заместени с нови. Но щеше да дойде момент, когато дроните-сонди ще трябва да отстъпят мястото си на хората; целта бе да се събере възможно най-много информация, която хората да използват.

Никога досега не бяха правени опити да се пробие лабиринтът по такъв начин. Ранните изследователи просто влизаха в него и загиваха. Техните следовници знаеха достатъчно, за да избегнат по-очевидните капани и до известна степен бяха подпомогнати от добри сензорни устройства, но това щеше да е първият опит да се направи детайлно проучване, преди някой да пристъпи вътре. Никой не хранеше прекалени илюзии, че техниката сама ще им осигури безпрепятствен път, но това бе най-добрият подход към проблема.

Полетите през първия ден дадоха на всички добра визуална представа за лабиринта. Казано най-точно, изобщо не бе необходимо да се издигат във въздуха; можеха да следят големите екрани, удобно разположили се в лагера, и пак да получат прилична картина за устройството му, тоест можеха да оставят летящите сонди да свършат цялата работа. Но Бордман бе настоял да летят. Умът регистрира нещата по един начин, когато възприема видяното от екран, и по друг — когато сензорните впечатления те заливат направо от източника. Сега те всички бяха видели града от въздуха, бяха разбрали какво пазителите на лабиринта могат да сторят с дрон-сонда, която опитва да пробие защитното поле, обгърнало лабиринта.