Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

По улиците на зона A се намираха елегантно подредени клетки с решетки, чийто пръти бяха издялани от прилична на алабастър скала. Мълър не виждаше по какъв начин тези клетки могат да бъдат отворени; ала на два пъти през годините, които бе прекарал тук, след ставане от сън бе намерил прътите потънали в каменната настилка, а самите клетки — широко зейнали. Първия път бяха останали отворени в продължение на три дни; сетне прътите се бяха върнали по местата си, докато той спеше — плъзнали се бяха, без да личи, че изобщо са се отделяли от самите клетки. Когато няколко години по-късно клетките отново се отвориха, Мълър ги наблюдава непрекъснато, за да открие тайната на механизма им. Ала на четвъртата нощ задряма, колкото да изпусне отново затварянето им.

Не по-малко мистериозен бе и акведуктът. По цялото протежение на зона B минаваше затворен водопровод, може би от оникс, с четвъртити кранове на всеки петдесет метра. Когато под крана се поставеше какъвто и да е съд, дори и свита шепа, от него протичаше чиста вода. Мълър се бе опитал да бръкне с пръст в един от крановете, но не бе открил никакво отверстие, дори когато водата течеше от него; сякаш течността се процеждаше през някаква пропусклива каменна тапа и Мълър трудно можеше да приеме това. Водата обаче му бе добре дошла.

Бе удивен колко добре се е запазил градът. От останките и от скелетите, намерени на Лемнос извън лабиринта, археолозите бяха заключили, че там не е съществувал интелигентен живот от над милион години — може би пет или шест милиона. Мълър бе само любител археолог, но имаше достатъчно практически опит, за да знае какъв е ефектът на изминалото време. Вкаменелостите в равнината бяха определено древни, а стратификацията на външните стени на града показваше, че лабиринтът е съвременник на тези вкаменелости.

И въпреки това градът, построен навярно преди еволюцията на човека на Земята, изглеждаше недокоснат от времето. Сухият климат би могъл отчасти да е причина за това — тук нямаше бури, а от пристигането на Мълър не бе валял дъжд. Ала вятърът и носеният от него пясък можеха за милиони години да изровят стените и настилките. Нямаше обаче и следа от това. Нито пък по откритите улици на града се събираше пясък. Мълър знаеше защо бе така. Скрити помпи изсмукваха всички боклуци и поддържаха съвършена чистота. Бе вземал шепи пръст от градинките и я пръскаше тук и там. Само след минути бучиците се плъзваха по полираните настилки и изчезваха в цепнатини, които се отваряха само за малко в основата на сградите, след което отново се затваряха.

Очевидно под града се намираше мрежа от някаква невъобразима машинария — вечни поддържащи устройства, които пазеха града от зъбите на времето. Мълър обаче още не бе успял да се добере до тази мрежа; тя изглеждаше непроницаема във всяко отношение. Бе копал с импровизирани инструменти в градинските площи, надявайки се по този начин да стигне до подземния град, ала макар веднъж да изкопа яма, дълбока повече от четири метра и друга, дори още по-дълбока, не намери нищо, освен пръст. Там някъде обаче трябваше да са скритите пазители — инструментите, които управляваха наблюдателните екрани, метяха улиците, поправяха зидарията и контролираха смъртоносните капани, осеяли външните зони на лабиринта.

Трудно бе да си представи човек расата, която е могла да построи такъв град — град, проектиран да издържи милиони години. Още по трудно бе да си представи как е могла да изчезне. Ако се приемеше, че вкаменелостите, открити в гробищата извън стените, са принадлежали на строителите на града — а това не бе непременно сигурно предположение, — можеше да се заключи, че този град е бил издигнат от яки хуманоиди, високи около метър и половина, с огромен гръден кош и широки рамене, с дълги и изкусни пръсти — по осем на всяка ръка, и къси двуставни крака.

Те бяха изчезнали от познатите светове на Вселената и нищо подобно на тях не бе открито в която и да е друга система; може би се бяха оттеглили в някоя далечна галактика, все още непосетена от човека. Или пък, навярно, са били от раса, която не е пътувала в космоса, а се е развила и е загинала тук, на Лемнос, като е оставила града като свой единствен паметник.

В останалата част от планетата липсваха следи от заселване, макар да бяха открити малки гробища, разположени в кръг около лабиринта на хиляда километра от него. Може би с годините ерозията бе унищожила всичките им градове освен този. А може пък този, в който биха могли да живеят един милион души, да е бил единственият им град. Нямаше никакви улики за тяхното изчезване. Дяволската изобретателност, с която бе изграден лабиринтът, подсказваше, че в последните си дни те са били притиснати от врагове и са се оттеглили в коварната си крепост; ала Мълър знаеше, че и тази хипотеза бе твърде умозрителна. От видяното и наученото бе почти сигурен, че лабиринтът представлява не друго, а изблик на културна параноя и няма никаква връзка с реалното съществуване на външна заплаха.