Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Мълър се вцепени, когато у него пламна неочаквано, непреодолимо желание. Да ги допусне до себе си. Да говори отново с хора. Да наруши изолацията си.

Той искаше те да дойдат тук.

Само за малко. След моментната слабост, породена от самотата, дойде завръщането към разума — смразяващата истина за това, какво щеше да се случи, ако се срещне отново със своя род. Не, рече си той. Дръж се настрани! Или умри в лабиринта. Стой настрани. Стой настрани. Стой настрани.

— Ето, точно там, долу — рече Бордман. — Там би трябвало да е, а, Нед? Виждаш червеното сияние на екрана. Приемаме данни за подходяща маса, плътност, всичко е точно. Един жив човек и това трябва да е Мълър.

— В сърцето на лабиринта — рече Роулинс. — Значи той наистина е успял!

— Успял е някакси.

Бордман се взря в екрана. От няколко километра височина структурата на вътрешния град се виждаше ясно. Различаваше осем добре разграничаващи се зони, всяка със свой характерен архитектурен стил; площадите и булевардите; стените под ъгъл; преплитащите се улици, които се виеха в замайващи чуждоземски модели. Зоните бяха концентрични, разгръщаха се във ветрило от широкия площад в центъра на лабиринта, а маса-детекторът на разузнавателния апарат засече Мълър сред ниски сгради, разположени в източна посока, току до площада. Бордман обаче не успя да открие някакви видими проходи, свързващи зоните една с друга. Имаше безброй задънени алеи, ала истински път не се открояваше дори и от въздуха; какво ли пък ще е да се опиташ да проникнеш пешком?

Бордман знаеше, че бе почти невъзможно. В основните бази данни на кораба се съдържаха описания за първите изследователи, които се бяха опитали и не бяха успели. Бордман бе взел със себе си и най-малката информация относно проникването в лабиринта, ала нищо в нея не бе окуражаващо, освен този изумителен, но неопровержим факт, че Ричард Мълър бе успял да влезе в него.

Роулинс се обади:

— Знам, че онова, което ще кажа, ще ти се стори наивно, Чарлз. Но защо просто не се спуснем и не кацнем в средата на централния площад?

— Нека ти покажа — отвърна Бордман.

Изрече някаква команда. Робот-дрон се отдели от корема на апарата и проряза небето. Бордман и Роулинс проследиха полета на скучносивата метална ракета, докато стигна само на двайсетина метра от покривите на сградите. През фасетния обектив на дрона получиха ясна картина на града, която разкриваше заплетеното устройство на голяма част от каменния градеж. Изведнъж дронът-сонда изчезна. Блесна до бяло, появи се облаче зеленикав дим — и от него не остана нищо друго.

Бордман кимна.

— Нищо не се е променило. Все още цялото това нещо е обгърнато от защитно поле. То изпарява всичко, което се опита да навлезе.

— Значи дори и ако птица приближи прекалено…

— На Лемнос няма птици.

— Тогава дъждовни капки. Каквото и да падне върху града…

— На Лемнос не вали — рече кисело Бордман. — Поне не и на този континент. Полето държи настрани единствено чужди натрапници. Познато ни е още от първата експедиция. Неколцина храбреци откриха това с цената на живота си.

— Не опитаха ли първо с дрон-сонди?

Бордман се усмихна:

— Когато намериш мъртъв град в средата на пустиня, нима ще очакваш да хвръкнеш във въздуха, ако се приземиш в него? Това е простима грешка — само че Лемнос не прощава грешки.

Той даде знак и апаратът се спусна по-ниско, следвайки за известно време извивката на външните стени. Сетне се издигна и закръжи над сърцето на града, за да се направят снимки. Слънцето с необичаен цвят се отразяваше от огледална зала. Бордман усети в гърдите си натрупаната умора. Прелетяха отново и отново над града, следвайки предварително програмиран шаблон, а той откри, че изпитваше непреодолимо желание сноп внезапна светлина от онези огледала да ги изпепели при следващото им прелитане и да го освободи от тази му задача. Бе изгубил вкус към търпеливата работа, а прекалено много подробности стояха между него и целта му там, долу. Казват, че нетърпението е характерно за младостта, че старите хора могат изкусно да изплитат паяжината си и да планират интригите си на спокойствие, ала Бордман усети някакво силно желание да приключи бързо тази работа. Да изпрати дрон, който да пробие с гъсениците си лабиринта, да залови Мълър и да го измъкне навън. Да му съобщи какво се иска от него и да го принуди да се съгласи да го направи. Сетне да отлети към Земята — бързо, бързо. Това му настроение премина. Бордман отново се почувства хитър, лукав.