Робърт Силвърбърг - Човекът в лабиринта

Роулинс подхвърли идеята за възможността някъде в защитното поле да има нулева точка. В късния следобед провериха идеята, като натовариха сонда с метални сачми и я стационираха на петдесет метра над най-високата точка на лабиринта. „Очите“ на скенерите регистрираха всяко действие, след като сондата бавно се завърташе и изплюваше над града едно по едно топчета върху предварително определени площи от по един квадратен метър. Още с падането си всяко от тях се превръщаше в пепел. Успяха да изчислят, че дебелината на защитното поле варира в зависимост от разстоянието до центъра на лабиринта. Над вътрешните зони изтъняваше докъм два метра, далеч по-дебел бе защитният слой около външните граници — така се оформяше невидима шапка над града. Нулеви точки обаче нямаше; полето бе цялостно. Хостийн провери предположението дали полето ще се претовари, ако с топчетата се атакуват едновременно всички изпробвани квадрати. То се справи с всички от тях, като произведе единствен пламък над града.

С цената на няколко сонди-къртици откриха, че да се влезе в града през тунел бе също тъй невъзможно. Къртиците се заравяха в грубата песъчлива почва извън външните стени, сетне си проправяха път на петдесет метра дълбочина и когато се озоваваха под лабиринта, тръгваха отново нагоре. Всички бяха разрушени от защитното поле още на двайсет метра под земята; опитите да се излезе в самата основа на укрепленията също пропаднаха — полето очевидно обгръщаше града отвсякъде.

Един от енергетиците предложи да се монтира интерферентен пилон, с който да се изчерпи енергията на полето. Не се получи нищо. Стометровият пилон изсмука енергия от цялата планета; сини светкавици танцуваха и съскаха около акумулаторната му станция, ала ефектът върху защитното поле бе нулев. Реверсираха пилона и пуснаха един милион киловата в града, надявайки се полето да даде на късо. То „изпи“ всичко и изглежда бе готово да поеме още. Никой не можеше да предложи разумна теория, с която да обясни енергийния източник на полето.

— Сигурно се захранва от енергията на въртенето на планетата — предположи енергетикът, който бе съоръжил пилона, но доловил, че не е рекъл нищо полезно, се извърна и започна да реди сърдити заповеди в преносимия си микрофон.

Тридневни подобни изследвания показаха, че градът е неуязвим за проникване както от въздуха, така и изпод земята.

— Има само един начин да се влезе — рече Хостийн — и това е пешком, през главната порта.

— Ако жителите на града наистина са искали да бъдат в безопасност — попита Роулинс, — тогава защо са оставили отворена врата?

— Може би са искали да могат самите те да влизат и излизат, Нед — отвърна тихо Бордман. — Или пък са искали да дадат справедлив шанс на нашествениците. Хостийн, да изпратим ли някоя и друга сонда вътре?

Утринта бе мрачна. Сиви облаци покриваха небето, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще завали. Суров вятър вдигаше пясък от земята и го запращаше в лицата им. През облачния воал прозираше слънцето, плосък оранжев диск, сякаш залепен на небето. Изглеждаше съвсем малко по-голямо от Слънцето, гледано от Земята, макар да бе на половината разстояние. Слънцето на Лемнос бе мъждиво джудже M, студено и уморено — стара звезда, заобиколена от дузина стари планети. Лемнос, най-вътрешната, бе единствената планета, на която бе съществувал живот; другите бяха студени и мъртви, далеч от слабите лъчи на слънцето, замръзнали от ядрото до атмосферата си. Това бе една заспала система, толкова немощна, че дори и най-вътрешната планета се разтакаваше в трийсетмесечна орбита; трите пъргави луни на Лемнос се стрелкаха по пресичащи се орбити на няколко хиляди километра височина и най-скандално не се съобразяваха с преобладаващото в този свят настроение.

Застанал пред терминала на базата данни на хиляда метра разстояние от външните стени на лабиринта, Роулинс гледаше как съекипниците му подготвят сондите и инструментите си. Внезапно в душата му повя хлад. Дори и мъртвият, сякаш сипаничав Марс не го бе потискал така, защото Марс бе свят, който никога не е бил жив, докато тук бе съществувал живот, който бе продължил някъде другаде. А сега този свят бе свят на мъртвите. Веднъж в Тива той бе влязъл в гробницата на фараонски везир, погребан преди пет хиляди години, и докато другите от групата разглеждаха ярките стенописи с блестящи сцени на облечени с бели роби хора, носещи се с плоскодънните си лодки по Нил, той бе зърнал на хладния каменен под един умрял бръмбар, стиснал с крака малка топчица пръст. За него Египет винаги щеше да е свързан с този вкочанен бръмбар в прахта, а Лемнос — с тези есенни ветрове, с обрулената равнина и с потъналия в тишина град. Чудеше се как един толкова надарен, толкова пълен с енергия и човешка топлота мъж като Дик Мълър би могъл да пожелае да се оттегли в такъв мрачен лабиринт.