Грег Беър - Преместването на Марс

Усмихна се хищнически и продължи:

— Може да играете тяхната игра. Те ни смятат за провинциалисти, които лапват всичко, което им се даде. Може и такива да сме. Вие със сигурност ще играете тази роля. Ако ви помолят, давайте интервюта. Казвайте, че съм объркан и разстроен и не знам към кого вече да се обърна. Ние сме смутени от общественото пренебрежение и намираме, че са ни посрещнали невероятно грубо. Може и да не излъжете много.

Той седна и хвана главата си с ръце.

Набрах личния номер на Ориана и оставих съобщение. След два часа тя ми се обади и се уговорихме да се срещнем в Ню Йорк. Алън имаше други планове — щеше да лети до Непал.

Час преди да напусна хотела се почувствах замаяна и уплашена. Питах се как ли ще ни посрещнат на Марс, ако се провалим и какво ще кажат семействата ни. Ако Битрас не успееше, щеше ли и моята кариера в ОМ да се срути заедно с неговата?

След като бях решила да тръгна с Битрас, бях станала участник в една мащабна игра на нерви, която ние явно губехме. Не исках да бъда хваната в капан между два свята. Мразех властта и авторитетите, а също така и съвсем реалните мъки на отговорността. Можех да стана част от един исторически значим провал и да опозоря родителите си и нашето ОМ.

Жадувах за малките лабиринти и тесните тунели на Марс, за сигурността и безгрижието на младостта.

Знаех, че има големи и пренаселени градове, но петдесетте милиона жители на Ню Йорк предизвикваха в един заек нов вид клаустрофобия. Страховете ми от непознатото място се превърнаха в страх, че просто мога да бъда погълната и смляна.

Ню Йорк беше на петстотин двайсет и три години и изглеждаше едновременно и древен, и нов. Пристигнах на Пен Стейшън, заобиколена от пъстра тълпа. Толкова хора, събрани на едно място, не бях виждала никога. Стоях на един ъгъл, а множеството не спираше да върви, брулено от студения вятър и мокрено от лапавицата.

Ню Йорк беше запазил своята архитектура от миналото почти непокътната, но едва ли имаше сграда, която да не е строена наново или заменена с друга. Архитектурният нанодизайн се беше настанил в рамките на стените, бе проникнал в почвата и древните основи, беше променил пътя на водопроводните тръби и шахти, а сградите или бяха останали същите, или бяха направени от подобрени материали — нови инфраструктури от керамика, метал и пластмаса. Не можеше да се каже, че е приложен нов дизайн, защото всичко беше събрано и постепенно върнато на старото му място — сграда след сграда, квартал след квартал. Разбира се много от сградите, които се смятаха за нови, всъщност бяха много по-стари от всеки лабиринт на Марс.

И хората бяха с променена същност. Бях очарована от тях, въпреки объркването си. Нови хора в стария Ню Йорк. Трансформациите бяха направили кожите им да блестят като излъскан черен, бял или розов мрамор, а златистите, сребристите или морскосините им очи проблясваха, докато хората се движеха и погледите им проникваха в теб едновременно приятелски и предизвикателни. Дизайнът на тялото се променяше на месец или година, а плътта можеше да се моделира като глина. Някои тела бяха грозни, други — елегантни и стройни, трети — огромни и силни, и първични. Дизайнът показваше общественото положение и класовата принадлежност.

Над улицата проблясваха светлинки, защото роботите се носеха по въздуха като феите от детските ми видеосънища или, още по-приказно, като огромни светулки. Те летяха през града в тесни канали под или над земята. Такситата се движеха по лъскавите като стъкло рамкови пътища, пресовани в асфалта, бетона и нанокамъка, покриващи улиците.

Това, което най-много ме очарова в Ню Йорк, беше, че там всичко вървеше гладко.

Повечето от жителите се бяха подложили на медицинска терапия и на тялото, и на ума. Като цяло хората бяха здрави, но по улиците все още патрулираха роботи-медици и търсеха малкото необработени, които дори и сега от небрежност или от извратено чувство за самоунищожение можеха да се разболеят. На практика човешките болести бяха премахнати, а на тяхно място съществуваше заразата за учене, срещу която бях пожелала да ме имунизират. Нюйоркчани, като повечето хора на Земята, живееха в една каша от данни, която имаше свой собствен живот.

Език, история и културни характеристики изпълваха въздуха. Вирусите и бактериите прииждаха от търговските вентилатори на възлови места, но можеха да бъдат прихванати и от инфекциозните кабини, където се съдържаше всичко, което незапознатият с Ню Йорк би искал да знае. Имунизацията предпазваше посетителите, непривикнали към тази каша, от нездравословните ефекти.