Грег Беър - Преместването на Марс

Битрас беше в стихията си и без проблем изпълняваше задълженията си. През по-голямата част от времето беше заобиколен от изпълнителни директори на корпорации с интерес към Марс. Забелязах, че четирима пакистанци, двама мъже и две жени, едната облечена с блестящо оранжево сари, а другата — със свободен сив костюм в три части, търпеливо чакаха да говорят с него. Когато дойде техният ред, Битрас разговаря с тях на езиците панджаби и урду и изглеждаше още по-ентусиазиран.

Алън мина покрай мен, намигна ми и попита:

— Как се справяш?

Другите не можеха да ни чуят, защото стояхме в един ъгъл, където се бях оттеглила, за да отпия от плодовия си сок.

— Отегчена съм — отговорих много тихо. — Къде е Битрас? — попитах, защото го нямаше в стаята.

— Мисля, че говори с пакистанците за добрите стари времена. Как може да ти е скучно! Тук има някои много известни личности.

— Знам. Обвинявам само себе си.

— Ха-ха. Би предпочела да се скиташ из Адирондакс или…

— Не ми напомняй за това — прекъснах го.

— Дълг, чест, планета — измърмори Алън и отмина, за да отиде при някой от гостите.

Битрас се върна след десет-петнайсет минути и все още разговаряше с едната от пакистанските жени. Тя внимателно слушаше и често кимаше с глава. Лицето му излъчваше въодушевление и аз се зарадвах за него. И дума не разбирах от това, което си говореха.

Вече нямаше повече място, а пристигаха още гости. Мириам постоянно сновеше от човек на човек, променяше темите на разговор, подканваше гостите да си взимат от храната и питиетата и беше като същинско куче-пазач на обществото.

Някои от тези, които тепърва пристигаха, поне според мен бяха повече от ексцентрични. Един музикант от Хавай и три млади жени с плътно прилепнали черни шапки накараха Алън и мен да занемеем. Бях виждала този мъж по новините. Казваше се Ату. Беше облечен в строг черен костюм, а лицето му бе мъртвешки бледо и изопнато. Съзнанието му беше свързано с трите млади жени, облечени в прозрачни бели дрехи, които той наричаше сестри. На всеки десет минути те се събираха, пляскаха с ръце и споделяха всичко, което им се бе случило. Жените никога не говореха, защото Ату беше техния канал за връзка. Избягвах да се приближавам до тях. Тази интимност и скритото мъжко превъзходство ме плашеха. Чудех се защо Мириам ги е поканила.

Часовете минаваха и тълпата бе започнала да оредява, когато един от пакистанците се приближи към Мириам. Тя се изправи на пръсти, огледа се, поклати глава и тръгна да търси някого. Този път не само интуицията ми подсказа, че им трябва Битрас.

Освободих се от няколко банкера и тръгнах по коридора, който водеше към по-малките стаи. Не исках да прекъсвам нищо лично, но имах лошо предчувствие.

Изведнъж се отвори някаква врата и пакистанката се блъсна в мен. Хвърли ми бърз ядосан поглед и се отдалечи, шумолейки с дългата си сива рокля. Секунди след нея прехапал устни се появи Битрас и се огледа. Заобиколи ме и каза:

— Нищо не се е случило, нищо не се е случило.

Пакистанците разгорещено говореха, скупчени около изхода. Огледаха останалите гости, спряха поглед на Битрас и един от мъжете започна да си проправя път в неговата посока. Жените обаче го спряха и четиримата си тръгнаха. Мириам стоеше на вратата и не знаеше какво да прави. Битрас седеше на някакъв стол и гледаше невиждащо. После внимателно се надигна и отиде да си вземе питие. И той като мен пиеше само сок.

Никой не коментира случката. Един час по-късно той си тръгна.

Битрас се заключи в стаята си и следващите десет часа прекара на тъмно. Храната си получаваше през полуотворената врата, поглеждаше ни мрачно и пак се затваряше. През цялото това време с Алън изучавахме последните доклади на Алис за ВИЗА и ВАЮП.

На следващата сутрин Битрас излезе от стаята си по халат, сложи ръце на хълбоците си и каза:

— Време е да си дадем почивка. Имате на разположение два дни. Правете каквото искате. Трябва да сте пак тук в тази стая най-късно в седем часа в събота.

— Ти нали също ще почиваш, чичо? — попита Алън.

Битрас се усмихна и поклати глава.

— Аз ще разговарям с много хора. Ако бяхме малко по-опитни от децата в тези неща, щяхме да сме цяла група за водене на преговори. Но никой не искаше да харчи пари.

Той направо изстреля последните думи. Имаше тъмни кръгове под очите, а кожата на лицето му сивееше от стреса.

— Не мога всичко сам да решавам. Отказвам да изграждам политиката на целия свят. Ако това е нова ера в отношенията ни със Земята… — Битрас махна с ръка във въздуха, сякаш описваше полета на птица. — На синдиците, губернаторите и мен ще ни отнеме два дни, за да разгледаме и обмислим всичко. Алис няма да може да целуне Джил и ще остане при мен да ми дава съвети. Но вие само ще ме разсейвате. Ако не намеря начин да обърна ситуацията в наша полза, ще се оттегля от поста синдик.