Грег Беър - Преместването на Марс

Слънцето се скри зад един правоъгълен хълм в Ню Джърси и светнаха лампи, които разпръснаха златните си лъчи през кроткия дъждец.

На стените изникваха рекламни образи, но всички тези натрапчиви емблеми не значеха нищо за мен. Рекламният маркетинг се бе превърнал в съвършена наука. На потребителите се плащаше да носят предаватели, които отразяваха техните интереси върху рекламните табла. Таблата им показваха само нещата, които те биха искали да купят — продукти, «ЛитВид», нови симулации, програми за събитията на живо. Да бъдеш потребител се беше превърнало в традиционен и печеливш вариант на трудова заетост. Някои бяха направили кариера, като се бяха оставили да бъдат използвани за реклами и сменяха личните си идентификации, когато отидеха в друга част на града, където от отпуснатия кредит получаваха допълнителен приход от реклами.

Нямах предавател и виждах само проекциите на емблеми и сложни символи, които преминаваха или кръжаха над главата ми като насекоми.

Според това, което бях научила в часовете по държавно управление, до края на двайсет и първи век земните икономически системи станали толкова сложни, че само мислители можели да ги моделират. Но мислителите също се усъвършенствали, а с тях се усъвършенствали и икономическите модели, докато се стигнало до крехък и лесно нарушим баланс. Не е чудно тогава защо народопсихологията би могла да играе решаваща роля за икономическата стабилност.

— Касея! — извика Ориана, която стоеше върху една ниска стена и надничаше над главите на хората.

Прегърнахме се накрая на алеята за пешеходци.

— Чудесно е, че пак се виждаме. Как мина пътуването?

Засмях се и поклатих глава, замаяна от всичко, което бях видяла.

— Чувствам се като…

— Риба на сухо? — подсказа ми Ориана с усмивка.

— По-скоро като давеща се птичка.

— Калкута би те убила — засмя се отново тя.

— Хайде да не ходим там.

— Отиваме на едно тихо местенце на Източна 64-а улица, което е собственост на майка ми и е разположено в исторически квартал. Някои мои приятели искат да се запознаят с теб.

— Имам само два дни.

— Простота! Толкова е вълнуващо. Ти дори влезе в «ЛитВид», знаеш ли?

— О, Боже, да!

Взехме автотакси и тя проектира новините от компютъра си. Беше се закачила за «Уърлдуайд Нет» и започна да сканира всички материали за нашето посещение. В автотаксито се появиха лицата ни, които приличаха на главите на кукли. Заради непривикналото ми зрение сбитите текстове и образи се появяваха и изчезваха в забавен кадър.

Схващах около две трети от написаното. ВИЗА и ВАЮП се бяха свързали с «Еврокон», за да предложат един широк подход към така наречения марсиански въпрос — нежеланието или невъзможността на Марс да се присъедини към Наплива.

— Притискат ви — весело отбеляза Ориана.

Аз бях ужасена.

В страничните прозорци беше изписана подробна информация за личния ни живот. Бяхме окачествени като най-добрите дипломати, с които разполагаше Марс. Последното звучеше едва ли не иронично.

— Ти вече си известна, скъпа — каза Ориана. — Също като в «Малка къща в прерията». Хората обичат тези неща.

Това, което се говореше за мен, ме интересуваше много по-малко, отколкото развитието на случая. ВИЗА, оглавил другите съюзи, щеше да започне преговори с Марс, когато приключеха така наречените «любезни разговори» (по определението на правителството на САЩ) с членовете на наблюдаващия комитет на Конгреса.

Трябваше да си играя ролята, а неподправеното ми объркване само щеше да ми е от полза при това представление.

— Това е ужасно! — възкликнах аз и се намръщих. — Абсолютно грубо и невъзпитано. Не съм очаквала подобно нещо от Земята.

Ориана разбиращо свъси вежди. Таксито спря пред една осеметажна сграда от камък и стомана с ослепителни кристални врати. Вратата към първия етаж се отвори с тих пукащ звук. Ориана тръгна пред мен с танцова стъпка, разбутвайки тълпата, запълнила коридора.

— Докато аз и моите приятели приключим с теб, ще се научиш да очакваш всичко. Не идвам често тук — говореше тя, докато излизахме от асансьора. После забави крачка, за да мога да я следвам. Майка ми ни предостави това местенце само за няколко дни. Много прилича на жилището ми в Париж. То ми принадлежи от годините, когато бях дете.

Вратата на апартамента с номер 43 беше абсолютно обикновена — с ламперия и с месингови цифри. Ориана постави длан върху нея и тя се отвори.

— Имаме си гости — извика.