Грег Беър - Преместването на Марс

— Може би именно затова я обичам.

Впих недоумяващ поглед в него.

— Направо съм шашната.

— Аха. — Изглеждаше много доволен от себе си.

— Радвам се, че заминавам именно сега.

— Ще те информирам какво става — каза той. — Ако татко не ти каже нищо, когато се чуете, знай, че нещата не вървят на добре. Когато всичко поутихне, ще ти разкажа и подробностите.

Бях го виждала как тича по тунела, свързващ двете спални, когато бе само на пет годинки. Тогава аз бях на две и половина и направо го обожавах. Атлетичният, спокоен и твърдо уверен, че знае какво прави Стан. Никога не се бе опълчвал срещу родителите ни. Сега обаче явно бе дошъл неговият ред да провокира и да се забърква в конфликти…

Прегърнах го.

— Не я оставяй да ти се качва на главата — посъветвах го аз.

Стан направи раздразнена гримаса, избърса лицето си с ръка, сякаш беше маска на клоун, и се усмихна лъчезарно.

— Гордея се, че постигна това, Касея — каза той, прегърна ме набързо, стисна ръката ми, пъхна в нея някакво пакетче и се отдалечи.

Седнах в едно ъгълче и разгърнах пакетчето. В него имаше десетки и стотици видеозаписи и документи за нашето семейство. Стан дори бе платил за превозването на извънредни сто грама: видях, че на кутийката има печат на карго-службата на космодрума. Почувствах се още по-пуста и самотна.

Взрях се в претъпканата зала с някакъв страховит ужас.

Совалката щеше да отлети след два часа. Щях да се кача на борда на «Туамоту» след по-малко от шест часа. Щяхме да напуснем марсианската орбита и да навлезем в космическото пространство на Слънчевата система след по-малко от двайсет часа…

Пъхнах в джоба си подаръка на Стан, изправих раменете си и се смесих с тълпата с огромна и фалшива усмивка на лицето.

Дори сега, когато бе навлязло в най-луксозния си и благоприятен период, пътуването в космоса не се характеризираше с особен комфорт. Излитането на совалката в орбита бе груба интродукция на необходимите икономии при напускането на планетата. Човек излиташе от собствения си аквариум върху крилете на нажежен водород или метан, в кабинка, не по-широка от десет метра, всички натъпкани и подредени в кръгове, краката им сочат навън, седемдесет пасажери и двама души от екипажа на совалката, които чувстваха как успокояващата прегръдка на Марс постепенно изчезва някъде в космическото пространство, а те падат, падат, падат…

В случая от голяма помощ се оказваха временните биохимични подобрения. Тези от пасажерите, които се бяха подложили на постоянни подобрения, по-лесно понасяха условията на микрогравитация и прекарваха в сън първите си часове в совалката, докато корабът бавно-бавно се приближаваше към «Туамоту», за да се скачи с него. Бях отказала да се подложа на чак толкова радикална процедура (в края на краищата, нямаше да пътувам кой знае колко често между световете!) и затова избрах временната. Прекарах цялото време будна, усещайки как тялото ми се приспособява полека-лека към странното усещане за постоянно падане.

Имаше неща, които не очаквах. Бързите промени на временните подобрения караха човек да изпада в нещо от рода на еуфория, която едновременно беше приятна и обезпокоителна. За известно време се чувствах невероятно добре, но за съжаление това бързо премина и всичко, което изпитвах, бе постоянна вибрация, преминаваща през цялото ми тяло.

Битрас и Пак-Лий бяха пристигнали в Атууд, след като вече си бях намерила място. Двамата бяха някъде в совалката под мен. Алис Две бе в специалната каюта за мислители.

За мислител да стои изключен и да не бъде свързан с информационните мрежи бе като лишаване от сетива за човек. Докато бяхме в космоса, Алис Две щеше да използва по-малко от една десета от огромния си капацитет. Честотите на космическите комуникации бяха прекалено ограничени, за да може тя да бъде пълноценно свързана с мрежите. Естествено, нямаше да спи, само че щеше да прекара по-голямата част от времето си в сравнения на събитията от земната и марсианската истории, съхранени в огромната й база данни.

По време на «машинния си сън» мислителите, както бе известно, бяха създали огромно количество от програмите на «ЛитВид». Имаше даже хора, които смятаха, че най-авторитетните историци не са човешки същества, а машини, само че аз не можех да се съглася с подобно твърдение. Всъщност както Алис Едно, така и Алис Две ми се струваха прекалено… човешки. Алис Едно дори наричаше копието си «моята дъщеря». Никога преди не бях работила с мислители и можеше да се каже, че бях очарована.