Грег Беър - Преместването на Марс

Докато седях на провисналата си в мрака койка и наблюдавах прожектираното на стената изображение на оранжево-червената повърхност на Марс, която се местеше бавно пред очите ми, се зачудих какво ли прави Чарлз сега. За разлика от него все още не бях намерила човек, който да ме привлича достатъчно. Ден преди отлитането бях говорила с Даян, която ме бе попитала дали ще се оглеждам за някакво романтично приключение на борда на кораба. «О, зарежи това — бях отсякла аз. — Ще съм прекалено заета с работа.»

Пътуването щеше да отнеме осем земни месеца, и то само в едната посока. Всеки пътник можеше да избира една от общо трите възможности: тих и спокоен сън, докато в съзнанието му се «прожектира» по компютърен път някаква учебна програма (това понякога цинично се наричаше «кибернация» [11] Авторът явно прави аналогия с думата «хибернация», която означава «изкуствено предизвикан сън», но загатва и за кибернетичния характер на явлението. — Бел. пр. ); пътуване в реално време; или смесица от първите две. По-голямата част от марсианците избираха пътуването в реално време, докато земяните, които се завръщаха на родната си планета, избираха кибернацията.

Изображението на Марс внезапно се смени с това на «Туамоту», увиснал в космическото пространство. Двигателите на совалката избумтяха, цилиндрите, в които бяхме ние, се прикрепиха здраво към пода, докато приближавахме към кораба, който щеше да бъде наш дом за следващите осем месеца.

В ушите ми звучеше коментар за кораба. Бил на петнайсет земни години, построен в околоземна орбита, рожба на нанотехнологиите, ветеран с пет прехода на пространството, претърпял основен ремонт преди настоящото пътуване до Марс, любимец на туроператорите от Земята. Екипажът на «Туамоту» се състоял от пет члена: три човешки същества, мислител и резервен мислител.

При мисълта, че толкова дълго ще стоя затворена, ме обзе лек пристъп на клаустрофобия. Няколко часа преди да се кача на кораба разучих неговия план и се запознах с разположението на цилиндъра за пътници и с установения там ред. Трябваше обаче да превъзмогна вътрешното си убеждение, че изход не съществува. Въпреки че по-голямата част от живота си бях прекарала в тунели и затворени пространства, знаех, че има друг тунел, друг лабиринт и можех, като крайна мярка, да се промуша през шлюза и да се кача Горе… Лукс, който не беше възможен на «Туамоту».

Притесняваше ме мисълта, че много месеци ще прекарам с такава малка компания. Ами ако Битрас, Алън и аз не можем да намерим общ език?

Малък асансьор за трима пътници ни превози от първия шлюз през целия корпус до неголяма каюта, разположена пред двигателния щит. Стюардът за нашата кабина — нисък, спретнато облечен мъж на около четирийсет години, с пясъчноруса коса, тъмна кожа и проницателни черни очи, ни приветства любезно и официално и се представи като Ейкър, просто Ейкър. Той притежаваше забележителното умение да използва краката си като ръце и да сгъва бронзово-кафявите си крака и напред, и назад, което правеше бързо и почти без да дава обяснения. Ейкър придружи всички на малки групички до второстепенния шлюз. Там трябваше да се изкачим по ръкава за достъп, широк не повече от метър, до нашия цилиндър, откъдето влязохме в залата за наблюдения, опасана с прозорци за директен изглед, които сега бяха със спуснати капаци.

В залата имаше достатъчно място за всички. Скупчихме се в очакване на инструкциите. Битрас влезе начело на последната група пътници и размени набързо няколко думи със стюарда, после се намръщи и огледа тълпата. Погледите ни се срещнаха, гримасата му се превърна в лъчезарна усмивка, той вдигна ръка и ми помаха с пръсти.

Стюардът ме извика от ръкава за достъп. Понесох се напред, като неумело се хващах за дръжките и се извинявах на хората, в които се блъсках преди да се закрепя здраво за пода.

— Разбрах, че ти отговаряш за нашето приятелче тук — каза той, като изтика напред кутията на Алис. Нейната количка тежеше колкото нея самата и затова не я бяхме взели. На Земята щяхме дай наемем друга.

— Благодаря — отговорих.

— Погрижи се, моля те, за това нещо, докато проверим разпределението на каютите и сложим всичко в ред.

— За нея, не за това нещо — казах.

— Извинявай — усмихна се той. — Ще я инсталираме в нейната ниша след насочването.

Взех Алис в ръка и се отдръпнах към залата. Тя беше на вътрешен режим и сензорите и гласа й бяха дезактивирани.

— Всички вече сме тук — започна стюардът, — и искам да ви кажа добре дошли на борда на «Туамоту». Преди да се настаните удобно в каютите си, ще ви информирам за някои важни неща.