Грег Беър - Преместването на Марс

Битрас отиде сам в Съвета и представи пред съветниците предложенията, над които бяха работили петте най-богати и влиятелни марсиански ОМ. Дебатите бяха нещо страшно. Никой не беше във възторг от възможностите, само че и никой не изгаряше от желание пръв да си навлече гнева на Земята. По някакъв известен само на него начин Битрас бе успял да сглоби в едно най-приемливите варианти. След като сесията завърши, той изпрати съобщения на мен и на Алън:

«Скъпи мои млади помощници, всички марсианци имат робски манталитет. Предложенията се приеха. Ура!»

Пътешествието започна с прощална вечеря в залата за отпътуване на Атууд Стар Харбър в близост до Екуатор Райз, намиращо се на запад от Павонис Монс. Приятели, семейства и познати дойдоха, за да ни изпратят.

От съображения за сигурност Битрас щеше да се качи на совалката в последната минута. През последните няколко дни, веднага след обявяването на заминаването му за Земята, към него и към фамилията му бяха отправени доста анонимни заплахи. Подозренията падаха върху разочаровани архаици или върху по-малки ОМ, които нямаха кой знае какво да печелят, но можеха да загубят много.

Майка ми, баща ми и брат ми бяха седнали в един от ъглите на залата в близост до панорамен прозорец, от който се откриваше гледка към космодрума. През наполовина отворените хангари се показваха мътнобелите носове на совалките. Из цялото поле се бяха пръснали роботите, които се грижеха за почистването.

Говорехме си накъсано, с дълги паузи между отделните моменти на разговора. Прословутата марсианска резервираност. Баща ми и майка ми се опитваха по всякакъв начин да не демонстрират гордостта и тъгата си. Стан просто се усмихваше. Всъщност Стан винаги се усмихваше, без значение какво му беше — весело или тъжно. Някои хора си изграждаха погрешно впечатление за него именно заради тази му черта, но като се има предвид формата на лицето му, на него му беше много по-лесно да се усмихва, отколкото да стои постоянно намръщен.

Баща ми ме улови за раменете и ми каза:

— Ще се справиш и то страхотно, моето момиче.

— Разбира се, че ще се справи — потвърди майка ми.

— Ще се наложи да приютим някого, докато теб те няма — продължи баща ми. — Едва ли ще издържим на гледката на пуста къща.

— Ужас! — кимна майка ми. — След няколко месеца и Стан ще си замине…

— Ще заминавам ли? — обади се Стан. Възражението му бе с доста странни нотки: изненада, прикрита зад маската на шут.

— И ще се наложи да останем самички за пръв път от десет години — продължи майка ми, без да му обръща кой знае какво внимание. — Какво ли ще правим тогава?

— Ще сменим килимите например — предположи баща ми. — Вече не изглеждат толкова добре, колкото някога.

Слушах разговора им с някаква странна смесица от смущение и тъга. Това, което ми се искаше да направя точно сега, бе да се оттегля някъде на закътано място и да си поплача на спокойствие, но за съжаление не беше възможно.

— Ти ще станеш повод да се гордеем с теб — каза баща ми и след това го повтори с по-нисък глас, за да подчертае важността на думите си.

— Е, поне ще се опитам — промърморих аз, като внимателно разучавах лицето му. Баща ми и аз рядко бяхме говорили; любовта му към мен винаги ми бе изглеждала прекалено очевидна; никога не ме бе пренебрегвал по какъвто и да било начин; само че прекалено често ми се струваше, че ролята му в семейството е доста незначителна. Майка ми си мислеше, че знам това. Именно баща ми никога не можеше да ме изненада с нещо, както майка ми никога не би ме предала.

— Е, стига сме протакали това повече — каза майка ми, улавяйки лакътя на баща ми, за да подчертае думите си. След това се прегърнахме. Стиснах я здраво и се почувствах отново като малко момиченце. Искаше ми се да седна в скута й и да ме полюлее. Тя се отдръпна, усмихна се с насълзени очи и нежно, но твърдо ме отблъсна. Баща ми хвана ръката ми със своите две и я разтърси. И в неговите очи имаше сълзи. Двамата рязко се извърнаха и си заминаха.

Стан остана още малко. Бяхме се дръпнали встрани от тълпата наоколо. След малка пауза той килна главата си на една страна и прошепна:

— Много ще им липсваш.

— Знам.

— Както и на мен.

— Няма да усетиш как бързо ще мине времето.

— Ще се обвързвам — продължи той, стиснал свадливо челюсти.

— Какво?

— С Джейн Улпър.

— От Кайлетет?

— Аха.

— Стан, баща ни мрази Кайлетет. Те са прекалено енергични… манталитетът им е на лунни жители. Никога не сме можели да се разбираме като хората с тях.