Грег Беър - Преместването на Марс

— А-ха… — Той продължаваше да избягва погледа ми и оглеждаше стените, сякаш търсеше потаен изход, през който да избяга. — Искаш от мен да ти разказвам плановете си за бъдещето, които могат въобще да не се осъществят, да те разочаровам заради нещо… нещо, което по всяка вероятност е просто един мираж. И успях да те разочаровам.

— Не. — Вирнах брадичка, независимо че бях доста смутена. Чак сега разбирах причината за реакцията си. — Казвам ти го направо. По-късно, след година, пет или десет, когато и двамата постигнем нещо в този живот, когато съзнанията ни са вече възрастни, когато знаем какво точно искаме…

— Аз лично знам какво искам още от малък — прекъсна ме Чарлз.

— В такъв случай трябва да намериш някой, който поне малко да прилича на теб. Не знам какво ще правя в бъдеще, нито пък накъде ще ме отвее вятърът.

Чарлз кимна.

— Май те натиснах прекалено силно.

— По дяволите, стига вече с това — сопнах се аз. — Звучиш ми като…

— Като?

— Няма значение. — Погледнах го с широко отворени очи и се помъчих да покажа с начина, по който погледът ми се плъзгаше по чертите на лицето му, истинските си чувства към него.

— Не си щастлива, нали? — попита той.

— Просто няма как да пораснем само за два-три месеца — отвърнах.

Чарлз вдигна ръце.

— Искаше ми се да бъда с теб, да правя любов с теб, да те прегръщам, да те наблюдавам, когато заспиваш… — Открих, че обрисуваната от него прекалено домашна картина направо ме плаши. Не че онова, което си представях аз, бе кой знае колко по-добро. Младостта е време за приключения, за промени, а не за успокоение и за прекарване на живота по фиксирана и отъпкана пътека.

— Би могла да ме научиш на толкова много неща за политиката и за начините, по които хората работят заедно — продължаваше той. — Имам огромна нужда от това. Мисля, че на сегашния момент съм се изгубил. И вероятно ти би могла да балансираш нещата в мен.

— Чудя се дали някога въобще бих била готова за подобно нещо — поклатих глава аз. — Може би ще бъде по-добре, ако просто си останем приятели.

— Трябва винаги да бъдем приятели — натърти той.

— Значи отсега нататък сме просто приятели — обобщих веднага.

— Много мъдро, Касея — наруши след кратка пауза Чарлз настаналата няколкоминутна тишина. — Извинявай, че се държах така тромаво.

— Въобще не е било тромаво. Беше очарователно. Наистина.

— Очарователно, сигурно. Но убеждаващо — едва ли.

— Не знам какво точно искам, Чарлз. Трябва първо да открия самата себе си.

— Вярваш ли в мен? — попита той. — Ако вярваш, би трябвало да знаеш вече, че животът с мен едва ли би могъл да бъде някога скучен.

Изгледах го с наполовина раздразнен, наполовина озадачен поглед.

— Работата, която възнамерявам да върша, ще бъде с изключителна важност. Не зная колко точно време ще ми отнеме, Касея, но вече горе-долу имам някакви основни представи. Имам представа къде и в какво бих могъл да взема участие. Работата, която върша самичък — не съм давал в университета да разберат за нея — е нещо изключително добро. Не е нещо извънредно, разбира се, но е добро… и е само за разгрявка.

Чак сега виждах другата страна на Чарлз. Тя определено никак не ми хареса. Лицето му се бе набръчкало в убеждаваща гримаса.

— Няма нужда да ми обясняваш колко си мъдър — сопнах му се аз.

Той ме прегърна през раменете. Ръцете му бяха нежни, но настоятелни.

— Въпросът не е само да си умен — каза той. — Сякаш просто имам дарбата да виждам в бъдещето. Наистина това, което правя сега, ще бъде прелестна работа. Понякога си мисля дали и моята партньорка, която и да е тя, няма да изпита желание да се включи в тази работа. Трябва да избирам партньорката, приятелката, любимата си прекалено внимателно, понеже работата никак няма да е лесна.

В този момент усетих, че точно сега бих могла да сложа край на разговора — просто с едно ръкостискане и обикновено «довиждане». Никак не ми хареса новият Чарлз, който виждах пред себе си. Не беше умен дори наполовина колкото баща ми, но въпреки това бе изпълнен с чувство за собствената си значимост — егоист, пълен с грандомански идеи.

— Имам собствена работа, над която трябва да залягам — казах най-накрая аз. — Имам нужда да бъда нещо повече от «нечий партньор», който просто да поддържа работата на човека до себе си.

— Разбира се — съгласи се веднага той. Дори може би прекалено бързо.

— Трябва да следвам собствения си път, а не да се прилепя към някого и да бъда влачена подире му — продължих.