Грег Беър - Преместването на Марс

— Разбира се! — Лицето му отново се сгърчи.

«О, Господи, Чарлз, моля те, недей да плачеш, по дяволите!»

— Вътре в мен има толкова много — поде отново той. — Чувствам се толкова силен. Никога не съм можел да се изразя правилно, а щом не умея това, определено никога не бих могъл да те убедя. Само че ми се иска да знаеш, че никога през целия си живот не съм срещал жена като теб.

«Не че си срещал кой знае колко», помислих си не твърде любезно аз.

— Искам да знаеш, че където и да отидеш, каквото и да правиш, ще те чакам — продължаваше той.

Хванах го за ръката, чувствайки, че това е горе-долу подходящ, макар и не най-правилния начин за излизане от тази напрегната ситуация.

— Наистина чувствата ми към теб са силни, Чарлз — изрекох внимателно. — Никога няма да ми станеш безразличен.

— Ти не искаш да се омъжваш, аз в момента не мога и ти прекрасно го знаеш… Следователно не можеш да мислиш за мен като за надежден партньор или нещо от този род. Предполагам, че не искаш повече да се виждаме.

— Искам да имам свобода на избора, Чарлз. А това е нещо, с което точно сега не разполагам.

— Защото аз се изпречвам на пътя ти, така ли?

— Точно така — кимнах.

— Касея, никога не съм бил по-сконфузен и по-засрамен.

Втренчих се в него, без да проумявам каквото и да било.

— Имаш да учиш още доста неща за мъжете.

— Разбира се.

— Както и за хората по принцип.

— Несъмнено си прав.

— Само че не искаш аз да съм този, който ще те научи на това. Какво, по дяволите, направих, за да свърши всичко толкова бързо?

— Нищо! — извиках аз. Нямаше да успея да се контролирам още дълго. След всичко, което се бе случило, осъзнаването на простия факт, че ще се наложи Чарлз да остане и през нощта, ми причиняваше почти физическа болка. От гарата на Каулуун не тръгваха никакви влакове по това време. Щеше да се наложи да се гледаме лице в лице и на сутринта… а на всичкото отгоре и родителите ми щяха да се мотаят наоколо.

— Искам да живея сама, сама да се грижа за себе си и сама да се разпореждам с живота си, за да видя на какво, по дяволите, съм способна — заявих, като едва не заеквах от вълнение. Очите ми бяха пълни със сълзи. Вдигнах глава, за да не потекат по бузите ми. — Не ме чакай, Чарлз. Защото това в никакъв случай не е моето разбиране за свобода.

Той светкавично поклати глава.

— Явно съм сбъркал някъде.

— Не, дявол да го вземе! — креснах аз.

Все още не бяхме излезли от «стаичката на спомените». Улових го за ръка и го поведох към жилищните помещения, след което отворих вратата към чаената градина и го побутнах през нея със стиснати зъби.

Чаената градина бе разположена в една цилиндрична клетка, разположена на десет метра под повърхността на планетата. От стените, тавана и пода се протягаха огромни зелени храсти, които жадно ловяха с листата си лъчите на портативното слънце. Клоните им тихо шумоляха, разбудени от движението на въздуха. Дръпнах Чарлз за ръката. Двамата спряхме в южния край на градината.

— Аз съм тази, която прави нещо не както трябва — казах му. — Не ти, а аз.

— Не ми се вярва — възрази Чарлз. — Чувствам се толкова отчетливо виновен…

— Може би всичко щеше да е различно. След три, пет или един Господ знае колко години. Но просто сега не е момента. А никой не знае какви ще бъдем тогава…

Чарлз седна на една пейка. Отпуснах се до него, като крадешком избърсах очи с ръкава на дрехата си. Само преди няколко години бях престанала да си играя с кукли и се бях задълбочила в научнопопулярните серии за викторианската епоха на Земята, предавани по «ЛитВид». Защо всичко се разви толкова светкавично?

— На Земята — обади се Чарлз, — хората учат децата си от най-ранна възраст на всичко, което впоследствие ще им бъде нужно да знаят за секса и женитбата.

— Е, тук, на Марс, сме малко по-старомодни.

— Според мен всичките ни грешки произлизат от пренебрегването на другия.

— Да, пренебрегвам те, тук си прав. — Гласовете ни вече се бяха поуспокоили и тонът на разговора бе напълно нормален. Сякаш обсъждахме различните видове чай. «Марсианците са влюбени до дъното на душата си в своя чай. Ако питаш мен, лично аз предпочитам пеко, а ти?»

— Няма да ти се извинявам повече — каза Чарлз и ме улови за ръката. Стиснах я нежно. — Искам да знаеш, че наистина мислех всичко онова, което ти казах. Сега пак ти повтарям — когато си готова, където и да сме двамата, ще те чакам. Няма да се оттегля просто така. Избрал съм теб, Касея, и никоя друга. Не мисля, че бих могъл да бъда щастлив с която и да било, освен с теб. Дотогава ще продължа да ти бъда приятел. И обещавам, че няма да очаквам нищо повече и от теб.