Грег Беър - Преместването на Марс

— Точно това мислим и ние — усмихна се гордо баща ми. — Просто й трябва малко повече вяра в собствените й сили и малко самочувствие. А това ние, родителите й, не можем да й го осигурим. Явно й трябва друг човек.

Баща ми ме отведе за малко встрани, докато майка ми и Чарлз разговаряха за нещо.

— Виждам, че не си щастлива, Касея — започна той без заобикалки. — Аз го виждам, майка ти го забелязва… предполагам, че и Чарлз би трябвало да го усеща. Какво става с теб?

Поклатих глава.

— Всичко не върви както трябва — отвърнах. — А вие и двамата толкова го харесахте…

— Защо, не трябваше ли?

— Поканих го тук… за да поговоря с него. А се оказва, че не можем да останем насаме нито за миг…

Баща ми се засмя.

— Със сигурност ще останете насаме по-късно.

— Именно затова съм нещастна. Изучавате го така, сякаш е гарантирано, че ще се обвържа с него.

Баща ми присви очи и се загледа в мен като геолог, изучаващ поредната рудна жила в късче скала.

— Поне доколкото мога да кажа досега, не виждам нищо лошо в едно подобно действие.

— Той е мой приятел и е дошъл тук, за да си поговорим. Не съм те молила да изказваш мнението си за него, нито пък да го одобряваш или отхвърляш.

— Да не би двамата с майка ти да те притесняваме?

— Просто има едно-две изключително важни неща, за които трябва да говоря с него. А това по всяка вероятност ще отнеме крайно много време.

— Съжалявам. Ще се опитам да бъда по-кратък.

Двамата се върнахме в «стаичката на спомените». Полека-лека баща ми тактично прекъсна майка ми и подхвърли предложението двамата с нея да се разходят из чаената градина. Когато тръгнаха, Чарлз се отпусна доволно и спокойно на стола.

— Страхотни родители имаш — заяви той. — Сега ми е ясно откъде идва характерът ти.

Каквото и да бе казал, щях да побеснея. Това обаче ме накара направо да избухна:

— Аз съм си аз, в крайна сметка!

Той вдигна ръце безпомощно и въздъхна:

— Касея, явно искаш да ми кажеш нещо. Е, кажи ми го сега. Направо ще откача от напрежение.

— Защо не спомена пред мен, че си подал молба за връзка?

Той се намръщи.

— Моля?

— Подал си молба за връзка с мислителя «Куантум Лоджик».

— Да, така е — потвърди той с каменно лице. — Както и една трета от колегите ми в четвърти курс.

— Чарлз, знам какво представлява мислителят «Куантум Лоджик». Чувала съм толкова много неща за това, което би могъл да направи с хората…

— Е, при всички положения не ги превръща в чудовища.

— Но не ги прави и човешки същества — възразих аз.

— Затова ли нещата между нас не вървят?

— Не.

— Така или иначе нещо не е наред.

— Не виждам какъв ли живот би могъл да живее човек, който… — Усещах как се оплитам в думите си, но упорито не можех да намеря правилния начин за разговор.

— Който е «женен» за «Куантум Лоджик» ли искаше да кажеш? — Невероятно, но за него това явно бе смешно! — Не вярвай на глупости, Касея. Чувал съм, че хората на Земята обсъждат съвсем сериозно тези неща. Някои от по-възрастните физици там смятат, че една евентуална връзка между човек и мислител би могла да разреши доста концептуални проблеми. Пък и връзката е само временна.

— Така или иначе си го премълча — прекъснах го аз.

Той се опита да смени темата.

— Едва ли втори път ще ми се удаде подобна възможност…

— Но си го премълча.

— Това ли само те ядосва?

— Значи не ми се доверяваш достатъчно, за да споделиш с мен подобно нещо. — Не можех да повярвам, че отново затъваме в блатото не на тази тема, която трябваше… И всичко това само и само за да не ми се наложи да изричам онези думи, от които знаех, че боли ужасно много… за които нямах кой знае каква причина.

Ето го Чарлз — седнал точно насреща ми. Част от мен — доста енергична и значителна част — искаше да му се извини, да го изведе в чаената градина и да се люби отново с него. Само че останалата част от мен нямаше този път да се поддаде толкова лесно. Бях взела вече решение и щях да го изпълня, независимо колко болка и нещастие щеше да донесе то и на двама ни.

— Толкова съм незряла. Имам да раста и да раста.

— Аз също. Ние…

— Но не и заедно с теб.

Устата му се отпусна, а очите му се отвориха широко. Той сведе поглед надолу, затвори уста и въздъхна:

— Добре.

— И двамата сме твърде млади. Беше ми страшно хубаво с теб.

— Покани ме тук, за да се срещна с родителите ти, преди да ми съобщиш това? Не мисля, че беше честно. Само им загуби времето.

— Те те харесват толкова много, колкото и аз — възразих. — Исках да говоря с теб на място, което ми е познато, където се чувствам на своя територия, понеже, повярвай ми, никак не ми е лесно. В края на краищата аз наистина те обичам.