Грег Беър - Преместването на Марс

Измърморих нещо недоволно. Тя сложи пръст върху устните ми.

— По принцип вече стана традиция да те подлудяваме — каза тя. — Мисли за това като за елементарно отмъщение от наша страна за времето, когато беше двегодишна. Чарлз е добре дошъл по всяко време при нас.

Марс бе в състояние да поддържа четири милиона граждани и около половин милион евентуални жители. Това беше малко повече от половината от населението на Съединените щати през 1800 година.

Някои от бъдещите жители на Марс бяха емигриращи от Земята хора, които обикновено се заселваха на Тен Кюбт — педя земя на поне хиляда земни години. Това не беше съвсем открито одобрено, просто марсианците го приемаха без възражения. На Земята терени, изкуствено поддържани над двеста години, бяха строго забранени и заселващите се на тях ги помолваха или да емигрират някъде, или да се подложат на обратна терапия. Марс получаваше скромна компенсация от Земята за всеки приет емигрант… въпреки че това не беше чак толкова рекламирано на висок глас.

Някои от емигриращите на Марс бяха абсолютни новаци, чистосърдечни хора, които се местеха на Марс или на Луната в търсене на по-просто и по-първично съществуване. По всяка вероятност червената планета за тях се превръщаше в голямо разочарование, понеже ние от доста години насам бяхме зарязали епохата на голите скали и тесните тунели между куполите.

Посрещнах Чарлз в депото Каулуун, което се намираше на около десетина километра от Ила. Докато той вземаше чантата си от робота, мярнах Шон Дикинсън през прозореца на влака. Дори при по-малко от пет милиона живи същества на тази планета (и около триста легални мислители), разпростиращи се на площ, равна на тази на Земята, Марс определено все още не бе загубил от уюта си. Където и да отидеш, нямаше начин да не се сблъскаш с поне двама-трима познати. Двамата с Шон си кимнахме сърдечно. Прегърнах демонстративно Чарлз. Шон ни изгледа безучастно, докато влакът се изнизваше от депото.

— Страхотно се радвам, че те виждам! — възкликна Чарлз.

Издадох някакъв неопределен звук и стиснах здраво ръката му.

— Това беше Шон. Видя ли го?

— Дори пътувахме в един и същи вагон — отвърна Чарлз. — Изглеждаше много по-добродушен от последния път, когато се срещнахме. Помоли ме да ти се извиня от негово име за нелепите обвинения, които ти отправи навремето. В момента отива на юг. Не го попитах къде точно.

— Чудесно — казах аз. Почувствах как лицето ми се затопля. — Както и да е. Добре дошъл в Джида Планум. Експерт-счетоводители, специалисти по инвестициите, малки инженерни фирми. Няма вкаменелости, дори в Стъклено море.

— Е, нали ти си тук. Това ми е достатъчно — отвърна Чарлз.

Прекосихме фоайето и си купихме билети за връщане. Ила лежеше в северните покрайнини на Джида Планум.

От Каулуун към Джида, Ила и другите по-малки станции вървяха по-малки и по-бавни влакове.

Лицето на Чарлз изглеждаше по-изпито, откакто го бях видяла за последен път. Бяхме разделени за малко повече от седмица, но независимо от това той се бе променил доста — както външно, така и по отношение на настроението. Щом се качихме на влака, ме прегърна здраво, след което с тежка въздишка се стовари върху седалката.

— Господи, колко е хубаво, че те виждам! — възкликна Чарлз. — Кажи какво прави, докато ме нямаше.

— Разказах ти вече в писмата си — отвърнах аз.

— Не, разкажи ми лично. Разтревожих се, когато започнах да получавам само писма.

— Писмата, между другото, изискват много повече усилия — отбелязах аз.

— Говори ми, моля те.

Разказах му за намерението си да се кандидатирам за чирачество в ОМ «Мейджъмдар». Той одобри идеята ми без каквито и да било възражения:

— Моята смела и благородна Касея! Както винаги, изправена срещу традициите.

— Само срещу баща ми — възразих аз. — Всъщност майка ми е неутрална по въпросите, касаещи политиката.

— В скоро време никой от нас няма да може да си позволи лукса да остане неутрален — отбеляза Чарлз. — ОМ «Клайн» е смъртно ранено. Залагам всичко, че съвсем скоро ще последват и други удари.

— От кого? От Земята? Или от ВИЗА?

Той сви рамене и се загледа през прозореца, под който проплуваха прериите и плитките равнини.

— Ние сме своего рода заплаха. Никой очевидно не знае какъв вид заплаха точно, но определено ни натискат, и то доста силно. Следващата седмица ще отидем до Съвета, за да помолим за съпричастност и милост.

— Милост?!?

Бях страшно учудена. Марсианските ОМ много рядко молеха за каквито и да било облекчения.