Грег Беър - Преместването на Марс

— Той смята в земни години — оплаках се аз.

— А! Грешка. Какви слаби черти има още?

— Толкова е умен. Не мога да разбера нищичко от работата му.

— Я се вземи в ръце! Да не би той да иска да си му асистентка в лабораторията или нещо от този род?

— Когато съм далеч от него, не знам какво да чувствам.

Даян изкриви лице с отвращение.

— По дяволите, въртим се в омагьосан кръг. Имаш ли някой в резерва?

— Не.

— Знаеш как реагират мъжете при вида ти. Привлекателна си. Чарлз не е единственият строен и красив мъжкар на Марс. Можеш да си позволиш малка почивка, през която да се отпуснеш и да помислиш малко. Какво знаеш за него? Знаеш, че семейството му не е кой знае колко богато… че неговото ОМ има проблеми със Земята… че иска да стане физик и да разбира абсолютно всичко. Красив е, нежен е, привлича го повърхността на планетата… Господи, Касея, ще те пребия, ако изтървеш такъв мъж!!!

Поклатих глава.

— Трябва да приключвам, Даян.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— Няма нищо.

— Обичаш ли го, Касея? — попита тя отново с остър поглед.

— Не! — креснах аз и се наклоних напред, за да се опитам да изключа видеовръзката. Не улучих.

— Задръж за малко, съкафезничке. Въобще ли не го обичаш?

— Не мога. Не и сега. Не и сто процента.

— Сериозно ли говориш?

Кимнах.

— И би ли могла да го обикнеш някой ден, според теб?

Впих празен поглед в нея.

— Той има талант да убеждава хората — отвърнах най-накрая.

— Сериозно? Сто процента?

— Вероятно не. Всъщност не. Със сигурност не.

— Бъди мила тогава. Кажи му честно как се чувстваш в настоящия момент.

— Така и ще направя.

Тя извърна поглед встрани и след това вдигна компютъра си.

— Познаваш ме — каза тя. — Винаги се ровя тук и там. Е, мисля, че сега имам нещо, което би представлявало интерес за теб.

— Какво?

— Чарлз може и да е влюбен в повърхността и да е добър любовник, но, Касея, той все пак си има свои планове. Проверила ли си приятеля си, между другото?

— Не.

— А аз винаги проверявам всичко, което мога, за гаджетата си. Мъжете могат да бъдат безкрайно отвратителни, Касея.

Зачудих се какво ли ще ми изтърси. Раменете ми се напрегнаха. Можеше да бъде всичко: че Чарлз всъщност е архаик, че е шпионирал в полза на Каролайн Конър… всичко.

— Това, което ще ти кажа, изобщо няма да навреди на имиджа му на добро момченце, само че по всичко изглежда, че нашият Чарлз иска да бъде истински физик, Касея. Подал е молба за включване в проучванията по подобренията.

— Е, и? Това си е професионална работа. Дори и «Мейджъмдар» го приема.

— Аха. Както и Земята. Само че Чарлз е подал молба да бъде включен към мислителя «Куантум Лоджик».

Застинах за секунда.

— Откъде научи т-т-това?

— Свободно достъпни архиви на медицинско ориентираните молби за научни изследвания при МУС. Подал е молбата си рано миналото лято, още преди събитията.

Вътрешностите ми се преобърнаха.

— Боже мой!

— Хей, не знаем кой знае какво за подобна връзка…

— Никой дори не може да говори с мислителя «Куантум Лоджик»!

— Хич не ми се искаше да те разстройвам, Касея. Просто си помислих, че трябва да знаеш.

— Аха…

— Кога ще се прибереш?

Измънках някакъв отговор и изключих видеовръзката. Главата ми сякаш бе пълна с пяна. Не знаех дали да побеснея или да се разплача.

На Марс бяхме успели някак си да избегнем подобренията, трансформациите и нанотехнологиите, залели Земята. Бяхме привикнали към подобрения на ниско ниво, генетични корекции и терапия за сериозните ментални проблеми, но повечето марсианци се стремяха да избягнат, доколкото могат, екстремните варианти. Някои от тях не бяха достъпни на друго място, освен на Земята; други просто не пасваха на нашите прагматични и първооткривателски вкусове. Мисля, че културният консенсус бе, че Марс би трябвало да остави Земята и (в по-малка степен) Луната да изпробва по-радикалните терапии, да отложи революцията с десетилетие-две и да изчака резултатите.

Ако това, което Даян бе научила, беше истина (а аз не можех да се сетя за нито една причина, поради която да подлагам думите й на съмнение), то Чарлз бе готов да прекрачи границата.

Това, което преди бе младежка тревога, сега нарасна почти до размерите на паника. Как бих могла да се надявам на мирен и нормален съвместен живот с Чарлз, ако той имаше намерение да прекара по-голямата част от менталния си живот, вслушвайки се в прищевките на «Куантум Лоджик»? На първо място — защо ли бе пожелал това?