Грег Беър - Преместването на Марс

— В това отношение съм доста добър — въздъхна той.

— Добър си в доста отношения.

Бях обещала на семейството си, че ще прекарам времето си в Ила (моята родна станция), преди да продължа обучението си. Сега за тази цел ми бе останала една седмица, само че щеше да ми се наложи да отида до Дюри и оттам да хвана влака на север. Чарлз каза, че ще остане още някой и друг ден в Шинктаун.

Паркирахме трактора в гаража, целунахме се страстно и тръгнахме към станцията на Шинктаун, като си обещахме един на друг отново да се видим след края на училище.

Когато се върнах в Дюри, Даян Джохара (която отново ми бе съквартирантка) отвори вратата на квартирата и ми се ухили:

— Как беше той?

— За кого говориш?

— За Чарлз Франклин, естествено.

Бях й споменавала, че ще излизам на повърхността, ала без каквито и да било подробности.

— Да не би да си душила около мен? — попитах подозрително.

— О, съвсем не. Докато бях в семейната ферма, за нашата стая са пристигнали няколко съобщения. Едното от тях е от Чарлз. Пуснато е в депото на Шинктаун. Къде ти е компютърът?

Направих гримаса, понеже си спомних, че го забравих в трактора при онзи инцидент. Може би Чарлз се обаждаше именно заради това.

— Май съм го забутала някъде — отвърнах.

Даян повдигна едната си вежда.

— Когато се върнах, проверих в списъка. Предполагам, че това е същият онзи Чарлз, с когото бяхме другари по нещастие в МУС?

— Ходихме на експедиция за вкаменелости — обясних аз.

— За три дни…

— Нюхът ти е като на хрътка, Даян.

Тя ме последва в моя ограден със завеса ъгъл. Дръпнах леглото и изсипах куфара си върху одеялото.

— Той изглежда доста симпатичен — подхвърли Даян.

— Да не би да искаш и подробности? — попитах отчаяно аз.

Даян сви рамене.

— Защо не? Изповедта е хубаво нещо за душата.

— Явно във фермата е било ужасно скучно.

— Фермите винаги са ужасно скучни. В тях не можеш да се натъкнеш на нищо друго, освен на братя и омъжени братовчедки. Поне басейнът е страхотен. Някой път трябва да ми дойдеш на гости. Може пък и да срещнеш някой, който ще ти хареса. Ще бъдеш добър член на фамилията ни, Касея.

— Какво те кара да си толкова сигурна, че ще променя договора си?

— Можем да ти предложим доста неща — отвърна тя лъчезарно.

— Страхотна досада си, Даян. — Набързо разопаковах багажа си и подредих всичко в скриновете. Мисълта, че ще бъда сама през останалата част от ваканцията, изглеждаше доста неясна.

— Във вашата фамилия има ли задоволителни мъже? — попита ме Даян. — Бих сменила договора си… за някого от класата на Чарлз.

Преди няколко месеца бих й се озъбила или бих я замерила с възглавница. Нейното държание като че ли омаловажаваше всичко. Аз имах любовник, любих се с него, а това изискваше все пак някаква степен на зрелост и уважение, дори и в общността на МУС.

— Добре де, добре — признах аз. — Ходихме с Чарлз в неговата фамилна станция. Той е доста приятен човек.

— Приятен човек — повтори насмешливо Даян. — Радвам се за теб, Касея.

Прибрах куфара си.

— Мога ли поне да си изслушам съобщенията на спокойствие?

— Вече можеш — усмихна се невинно Даян.

Съобщението от Чарлз накара сърцето ми отново лудешки да се разтупти. Той пак напираше.

Час след като бе пристигнал в Шинктаун, беше написал: «Забравила си компютъра си в чантата ми. Изпращам ти го веднага. Просто исках да се убедиш, че съм сериозен. Обичам те и не мисля, че някога ще срещна жена, която дори малко да прилича на теб. Знам, че ти е необходимо време. Но също така знам, че бихме могли да споделим мечтите си един с друг. Вече ми липсваш».

Очевидно бе впечатлен от мен повече, отколкото аз от него. Седнах на ръба на леглото, изплашена не на шега.

Тази вечер си легнах и не успях да заспя до късно, припомняйки си оттук-оттам за Чарлз. Всичко бе толкова прекрасно и толкова смущаващо, но осъзнавах, че съм прекалено млада, за да се омъжвам. Е, имаше и момичета, които на моята възраст вече бяха обвързани по законов път: това бяха жени, които знаеха какво искат и как именно да го постигнат.

Ако кажех на Чарлз, че все още не желая да се омъжвам, той щеше да се усмихне и да ми отговори: «Разполагаш с всичкото време, което пожелаеш». А това бе отговорът, който най-малко исках да чуя. Истината бе, че не бях сигурна дали Чарлз е най-подходящият мъж за мен. Защо да се задоволявам с нещо по-малко от най-доброто?

Поклатих горчиво глава. Чувствах се като най-голямата егоистка на този свят. Чарлз ми бе дал всичко — нима бих могла да му откажа?