Грег Беър - Преместването на Марс

— Благодаря ти — промълвих аз. — Направо нямам думи.

— Обичам те — каза той, като извърна шлема си. Лицето му се скри в сянката. Всичко, което виждах от него, бяха само очите му, които блестяха в полумрака.

— Не можеш — отвърнах, клатейки глава.

— Погледни това — настоя той и вдигна ръка като свещеник под купола на катедрала. Гласът му видимо потрепери. — Работя, осланяйки се единствено на инстинктите си. Нямаме време, за да вземаме важни решения. Ние сме като светулките: кратко припламване и след това — мрак. Казах, че те обичам. И наистина го мисля.

— Дори не ми даде време да осъзная какво всъщност чувствам и да реша! — извиках насреща му.

Двамата за известно време потънахме в мълчание.

— Права си — наруши най-сетне тишината Чарлз.

Поех си дълбоко въздух, сякаш всмуквах обратно емоционалния си порив и стиснах здраво ръце, за да не треперят.

— Чарлз, изобщо не съм очаквала подобно нещо. Трябва просто да ми оставиш малко време, за да се поопомня.

— Съжалявам — извини ми се той. Шлемът му едва ли не докосваше земята. — А сега май ще се наложи да си вървим.

Никак не ми се искаше да се връщам. През целия си останал живот щях да запомня това: нещо от рода на романтичен миг и на сцена, за която дълго време бях мечтала, въпреки че бе разтеглена до такива огромни степени, каквито дори не бих могла да си представя; нещо от рода на мигновено профучаване, някакви безстрастни обяснения, за които си мечтаех още от мига, в който подобна идея бе проблеснала в съзнанието ми.

С две думи казано, Чарлз ми даваше всичко, което имаше.

На обратния път към трактора, само десет минути преди да превключим скафандрите си на резерви, Чарлз коленичи, отчупи парченце от дъното на Стъкления океан и ми го подаде.

— Заповядай — каза той. — Знам, че вероятно вече имаш такова. Само че това е лично от мен.

«Типично за Чарлз — помислих си аз, — да ми подарява каменни цветя…» Плъзнах малкото каменно късче в набедрения си джоб. Двамата стигнахме до трактора, изравнихме наляганията и си помогнахме един на друг да изсмучем с маркуча праха от скафандрите си.

Чарлз седна в креслото на водача и улови кормилния лост с мрачно изражение на лицето. Завихме и се изкачихме обратно на равнината в почти болезнено мълчание.

Вече бях взела решение. Чарлз беше страстен и всеотдаен човек. На него не му беше все едно как стояха нещата. Бяхме преминали заедно през много неща и той се бе показал като храбра, надеждна и чувствителна личност. Явно изпитваше доста силни чувства към мен.

Щях да бъда най-голямата глупачка на света, ако не му отвърнех със същото. Вече бях успяла да се убедя, че угризенията ми преди са се дължали на страхливост и липса на опит. Погледнах го в очите (той обаче избягваше да срещне погледа ми, а лицето му бе пламнало) и казах:

— Благодаря ти, Чарлз. Оценявам това, което направи.

Той кимна разсеяно, опитвайки се да заобиколи поредното каменно поле.

— В едно специално място на сърцето си и аз те обичам, Чарлз. Наистина те обичам.

Напрегнатостта в изражението му изчезна. Чак сега разбрах колко изплашен е бил преди. Засмях се, пресегнах се и го прегърнах.

— Толкова сме… странни и двамата — казах аз.

Той се засмя. Забелязах, че в очите му имаше сълзи. Бях впечатлена от способността си да доставям удоволствие на мъжете.

Същата вечер (температурата извън станцията падна до минус осемдесет градуса по Целзий, а стените на тунелите скърцаха и стенеха доста страховито), двамата с Чарлз преместихме двете легла в спалнята на шефа, събрахме ги едно до друго, целунахме се, съблякохме се и се любихме.

И до ден-днешен не знам дали бях първата жена в живота му. Тогава това нямаше никакво значение за мен, а сега — още по-малко. Не изглеждаше като човек без никакъв опит, демонстрираше способности да схваща доста бързо и ме задоволи по всички възможни начини. Абсолютно съм сигурна, че чувството, което изпитах тогава, беше любов. Просто нямаше какво друго да бъде — бе превъзходно, бе взаимно… и ми достави страхотно удоволствие.

Бях невероятно доволна от възбудата му. След като свършихме, започнахме да си говорим с такава лекота и прямота, каквато преди беше почти невъзможна.

— И какво смяташ да правиш оттук нататък? — попитах го аз, сгушила се на рамото му. Чувствах се ужасно сигурна.

— Когато порасна ли?

— Аха.

Той поклати глава. Веждите му се свъсиха и почти се сляха в едно. Имаше дебели, изразителни вежди и доста дълги ресници.