Грег Беър - Преместването на Марс

— Акведуктът е тук от петстотин милиона години — отвърна Чарлз. — Стените му са от почти чисти силикати, напластени един върху друг. Всеки пласт е дебел над един метър. Доста се съмнявам, че би могъл да се срути точно в този момент и то точно върху нас.

Светлинката от фенерчето ни продължи да се люшка призрачно напред. Чарлз ме спря за миг, показа ми пътя през дебелите зеленикавочерни влакна, след което протегна ръката си и ме подкани да тръгна първа. Дъхът ми, ограничен в малкото пространство на шлема на скафандъра, звучеше доста рязко.

— Напред е доста по-лесно — успокои ме Чарлз. — Подът е пясъчен и се върви невероятно удобно.

Тръбата изведнъж прерасна в някакво мрачно помещение. За известно време не успях да схвана нищо по-определено, което да ми даде представа за размера на всичко, но след това вдигнах глава нагоре и през една дупка видях мастиленочерното небе и звездите по него. Дъхът ми звучеше доста силно, ограничен от размерите на шлема.

— Това е складов резервоар — обясни Чарлз. — И помпена станция. Нещо подобно на Tres Haut Medoc.

— Невъобразимо голяма е — казах аз.

— Около петдесет метра в диаметър. Не е точно сферообразна. Дупката вероятно е ерозирала напълно преди неколкостотин години.

— Земни години.

— Точно така — ухили се той.

Погледнах към концентричните вълнички по пясъка, като си представях повеите на ветровете, преминаващи през процепа в покрива. Побутнах с ботуша си праха и пясъка, напластени по пода. Чарлз ме бе довел на място, което много малко хора бяха виждали. Чувствах се поласкана от привилегията.

— Направо не е за вярване — поклатих глава.

— Кое? — попита Чарлз, очевидно доста доволен от реакцията ми.

Свих рамене. Просто не намирах думи, за да му обясня.

— Предполагам, че след време ще доведем тук «ЛитВид», за да заснеме всичко това, а евентуално бихме могли да го отворим и за туристи — каза той. — Баща ми искаше да го запази само за «семейно ползване» от няколко десетилетия насам, но не мисля, че някой от лелите и чичовците ми, нито пък който и да било от мениджърите на ОМ «Клайн» би се съгласил. Подозирам, че през всички тези години това място е пазено в тайна заради баща ми, но всички смятаме, че вече измина достатъчно време, пък има и споразумение да се обявява местонахождението на откритите съкровища, с което все пак би трябвало да се съобразим.

— Защо баща ти не е искал да се разчува за това място?

— Искаше му се всяко едно дете от ОМ «Клайн» да бъде водено тук при навършване на определена възраст. Нещо като открити уроци. За да могат да придобият представа за дълбочината на времето.

Чарлз се приближи до мястото, където падаше слънчевият лъч, и застана там. Ръцете му бяха скръстени, а скафандърът и шлемът му блестяха в ослепително бяло, което рязко контрастираше с мътните зеленикавосини сенки зад силуета му. Изглеждаше арогантен и безкрайно радостен, завърнал се у дома след десетки години.

Въпросното усещане за дълбочината на времето, което бащата на Чарлз е искал да запази за внуците и правнуците си, ме хвърли в силен и разтърсващ шок, различен от всичко, което бях изпитвала някога. Очите ми постепенно се приспособиха към ярката светлина. По подобните на стъкло стени на заровената в земята кухина се виждаха деликатни линийки. Спомних си за онзи древен пейзаж, изрисуван върху стената на болничната стая, в която лежеше Шон. Природните марсиански катедрали. Всички те днес бяха разрушени и изравнени със земята… с изключение на тази тук.

Опитах се да си представя златистото спокойствие на една планета, където невъобразимо огромните и подобни на сапунени мехури структури оцеляваха и оставаха непокътнати в продължение на стотици милиони години…

— Показвал ли си това място на някой друг? — попитах аз.

— Не — отвърна Чарлз.

— Искаш да кажеш, че аз съм първата?

— Да, ти си първият човек, който вижда това.

— И защо?

— Защото си мислех, че гледката страшно ще ти хареса.

— Чарлз, нямам дори половината от онзи опит, който ми е необходим, за да оценя това, което виждам в момента.

— Според мен е точно обратното.

— Трябва да има стотици други…

— Ти ме помоли да ти покажа моя Марс — прекъсна ме Чарлз. — Това е нещо, за което никой друг, освен теб, не ме е молил.

Успях единствено да поклатя глава. Не бях подготвена да осъзная жест с подобна големина, нито дори да го схвана напълно. Но въпреки това Чарлз ми бе подарил най-красивото от своите съкровища и според мен нямаше абсолютно никакъв смисъл да се съпротивлявам.