Грег Беър - Преместването на Марс

— Цялата местност наоколо е много крехка — обясни Чарлз. — Марсотресения, удари на метеори… Специално тук нещо е разтърсило повърхността и тя се е пропукала. Това, което виждаш, е на около шестстотин милиона години.

— Направо е приказно.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и посочи една тясна пътечка от повърхността на каньона, преминаваща през близката стена на пукнатината.

— Стабилна е — увери ме той. — Просто скочи на чакъла.

Малко се поколебах, преди да го последвам. Издатината беше неправилна, неравна и не по-широка от половин метър. Пред очите ми изплуваха невероятно живи видения: как се плъзгам, падам и нещо разкъсва или пробожда скафандъра ми.

Чарлз погледна през рамо. Вече бе слязъл доста надолу.

— Хайде, идвай — подкани ме той. — Ако внимаваш, няма от какво да се страхуваш.

— Не съм алпинист — оправдах се. — Аз съм заек, забрави ли?

— Не е толкова трудно. А, повярвай ми, гледката наистина си струва усилията.

Правех всяка следваща стъпка, като все повече се отдавах на изнервено размишление и си мърморех нещо под носа. Слязохме до пукнатината. Внезапно изгубих Чарлз от погледа си. Гласът му по интеркома също се изгуби. С други думи, не се намирахме във визуален обсег и бяхме извън обхвата на радиото. Извиках името му няколко пъти, плътно залепнала до стената. С всеки изминал миг все повече се приближавах до паниката и отчаянието.

В един момент, когато гледах през лявото си рамо назад и пълзях надясно, ръката ми попадна в пустота. Спрях внезапно с отчаян стон, като се опитвах да запазя равновесие и яростно размахвах ръце, за да се задържа някъде… и изведнъж почувствах как една облечена в ръкавица ръка улавя моята.

Обърнах се и видях Чарлз до мен.

— Съжалявам — каза той. — Съвсем забравих, че няма да можем да си говорим през скалата. Успокой се, няма причини да се тревожиш. Направи една крачка…

Стояхме пред входа на някаква пещера. Прегърнах здраво Чарлз, без да промълвя нито дума, докато сърцето ми най-накрая не забави лудешкото си туптене и не се поуспокои малко.

Пещерата навлизаше дълбоко навътре в напуканата каменна стена. Краят й се губеше в неяснота. Таванът й се издигаше на около шест или седем метра над главите ни. Отсрещната стена отразяваше достатъчно слънчева светлина, за да можем да се виждаме един друг безпроблемно. Чарлз вдигна фенерчето и ми го подаде.

— Последни метри — каза той.

— Какво??? — Все още не бях успяла да си възстановя чувството за хумор.

— Преминахме от алфа към омега.

Намръщих се при тази не много уместна проява на тайнственост, но безрезултатно: в момента той не гледаше към мен.

Малко по малко започвах да осъзнавам, че пещерата не е дело на природата. Равните й като стъкло стени отразяваха останалата светлина с маслиненозелени проблясъци. Подобни на паяжини и твърди като скала влакна се простираха във вътрешността й и примигваха в светлината на фенерчето ми. Стоях, без да пророня и дума, и наблюдавах очевидното: тунелът някога бе представлявал част от нещо живо.

— Това е акведукт — обясни Чарлз. — Омега и Майка Екос.

С други думи, изобщо не беше тръба, а част от гигантски тръбопровод; вкаменен фрагмент от най-големите и най-дълго живели марсиански създания. Никога не бях чувала за акведукт, запазил се непокътнат през всичките безбройни години.

— Тази част е израснала в пукнатината преди около половин милиард години. Льосът и пясъците са я запълвали, понеже тя върви срещу течението на преобладаващите ветрове. Наносите запълнили акведукта, но не спрели изпомпването на вода на юг. Когато Екос се повредил и водата спряла, тази част умряла заедно с останалите тръби. Но се намерил кой да я защити. Хайде, ела.

Чарлз ме побутна да вървя по-нататък. Продължихме напред из вътрешните поддържащи системи на огромната органична тръба. Водата, носена някога от този акведукт, е подхранвала милиарди хектари зелени и пурпурни земи — природна напоителна система, много по-велика от всичко, измислено някога от човека.

Ето това бяха истинските марсиански канали, само че те бяха измрели много преди Скиапарели или Пърсивал Лоуел [8] Антонио Скиапарели и Пърсивал Лоуел — първите двама астрономи, успели да видят с телескоп т. нар. «марсиански канали». — Бел. пр. да са били в състояние да ги видят.

Преглътнах буцата в гърлото си.

— Много е красиво — подметнах аз, докато продължавахме все напред и напред. — Безопасно ли е обаче да се движим тук?