Грег Беър - Преместването на Марс

— Твой ред е — заяви той. — Ето тук, под този слой. Около един сантиметър по-надолу.

Заразмахвах чукчето — отначало по-плахо, след това по-смело и по-смело, докато накрая пластът не се пропука. Успях да изхвърля по-дребните парченца и освободих място, колкото да си пъхна и двете ръце. Чарлз ми държеше фенерчето.

Вгледах се в каменния пласт, който ме въвеждаше във време на два милиарда марсиански години от настоящия момент, и видях съкровищницата на миналото, сплескана толкова силно, че бе заприличала на слой боя върху картина, леко фосфоресцираща на фона на тъмните наноси на древните силикатни океани.

Кръгли, кубически, пирамидални, удължени… Имаше почти всички форми, които човек би могъл да си представи, обградени от великолепни, замъгляващи крайчетата им филтри, дълги стъбла, изтъняващи към горната си част, гротескно изкривени корени… Древните обитатели на Стъкления океан изплуваха пред очите ми като илюстрации в някаква стара книга. С всяко помръдване на фенерчето бликваха блестящи във всички цветове на дъгата отблясъци. Представих си как се носят из плътните океански води, как преследват и изяждат по-малките си братовчеди.

— Понякога те са се отделяли от стъблата и са се носели свободно из водата — обади се Чарлз. Знаех това, но нямах нищо против да го чуя от неговата уста. — Най-големите колонии по всяка вероятност са имали доста впечатляващи размери. Пурпурни ветрила, разпръснали се из океана и в старанието си да уловят колкото се може повече слънчева светлина…

Наведох се и ги докоснах с облечената си в ръкавица ръка. Бяха залепнали здраво за смъртното си ложе. Продължаваха да са издръжливи, дори след толкова милиарди години.

— Великолепни са — казах аз.

— Това тук са първите примери за Фостъров когенотипен план — обясни Чарлз. — Доста често срещани образци. Никаква специализация; всички са произлезли от едно и също копие на генотипа, създавайки няколко хиляди различни форми. В действителност всичко това е едно и също същество. Някои хора мислят, че на Марс никога не е имало повече от девет или десет създания, живеещи в един и същ период. Всъщност дори не можем да кажем, че това са видове живот — по-точен би бил изразът «когенотипен фитоживот». Никак не бих се учудил, ако този дял от биологията някой ден открие начин да съживим поне една «майка».

Той си пое дълбоко въздух и се изправи.

— Ще ми се наложи да взема едно особено важно за мен решение. Доверявам ти се.

С труд отместих погледа си от Стъкления океан. Бях искрено озадачена.

— Какво решение?

— Ще ти покажа нещо, ако изпитваш интерес. Но ще се наложи да се поразходим още мъничко — на около стотина-двеста метра оттук. Или, ако предпочиташ — на милиард и половина години. Земни години.

— Звучи доста тайнствено — казах аз. — Да не би да криеш някъде тук заровена «майка»?

Той поклати глава.

— Това място, където искам да те заведа, е в секретните регистри. Само на учени издаваме разрешение да го посещават. Някога баща ми ме заведе там и ме накара да се закълна, че ще пазя тайна.

— Може би тогава идеята не е чак толкова добра — възпротивих се аз. Хич не ми се искаше да въвличам Чарлз в семейни неприятности.

— Няма проблеми — успокои ме той. — Баща ми би одобрил решението ми.

— Би го одобрил ли?

— Той загина на борда на «Джефърсън».

— О…

Междупланетният пътнически кораб «Джефърсън» бе претърпял някаква повреда, докато ускорявал около Луната преди пет марсиански години. Бяха загинали седемдесет души.

Чарлз бе взел решение от името на мъртвия си баща. Просто нямаше как да му откажа. Изправих се и метнах през рамо раницата с инструменти.

Каньонът се извиваше като змия на юг около стотина метра, преди рязко да промени посоката си и да се насочи на запад. Точно на завоя спряхме, за да си починем малко. Чарлз небрежно започна да троши едно парче вкаменена глина.

— Имаме още около час — каза той. — Ще ни трябват почти петнайсет минути, за да стигнем там, накъдето сме тръгнали, което означава, че ще можем да прекараме на мястото само десет минути.

— Би трябвало да е достатъчно — изтърсих и незабавно мислено се наругах.

— Бих могъл да прекарам там години, без да ми бъде достатъчно — възрази Чарлз.

Изкачихме се по един лек склон, висок около четирийсет или петдесет метра и внезапно пред нас изникна дълбока пукнатина, която прекосяваше каньона по диагонал. Ръбовете й бяха шлифовани от вятъра и изминалите векове.