Грег Беър - Преместването на Марс

— Полека — казах аз. — Не припирай. Нямаме бърза работа.

Спахме в отделни стаи. През стената можех да чуя как Чарлз се разхожда в неговата и си мърмори нещо под носа. Не мисля, че успя да заспи онази нощ. За моя огромна изненада, аз самата спах като пеленаче.

На следващата сутрин се облякох, отидох до кухнята и видях главния робот да лежи на пода. Приближих се до него, докоснах го и чух как един много слаб глас произнесе записаните предварително думи: «Вече не съм способен да функционирам. Трябва да бъда ремонтиран или заменен», след което се изключи напълно.

Направих чаша чай за себе си и изчаках да пристигне Чарлз. След няколко минути той дойде, като с всички сили се опитваше да не изглежда изтощен. Затоплих една чашка и за него.

— Добре ли спа? — попитах го аз.

Чарлз поклати глава.

— Ами ти?

— Спах прекрасно. Съжалявам, че те разочаровах.

— Ти не си някоя шинктаунска пеперудка. Не и за мен.

— Това е чудесно.

— Само че не знам какво очакваш — довърши той.

Улових го за ръката и казах:

— Ще прекараме един прекрасен ден в обикаляне наоколо и в търсене на вкаменелости. Ще си поговорим още и ще се поопознаем. Това не ти ли стига?

— Като начало не е лошо.

Закусихме и облякохме скафандрите си.

— Нищо тук не е ерозирало благодарение на глетчерите — каза Чарлз и махна с облечената си в ръкавица ръка към полето пред нас. И двамата бяхме с професионални скафандри, седяхме в кабината на трактора и визьорите на шлемовете ни бяха вдигнати. Моторите на трактора леко избръмчаха, докато изкачвахме едно слабо възвишение в иначе почти гладката равнина.

— Направо са пометени на сто километра на изток оттук и на петдесет на запад — продължи той. — Въпреки това обаче един каньон недалеч от това място е оцелял. Ареологическите пластове, през които преминава той, са на близо един-два милиарда години. Докато минем през каньона, ще видим три пласта живот. Най-горният от тях е на около половин милиард години. Глетчерите са дошли почти сто милиона години след неговата смърт. Средният пласт е на два милиарда години. На дъното, в «бръснатите равнини», са силикатните наноси.

— Стъкленият океан — кимнах. Всеки марсианец получаваше по късче от Стъкления океан в някой момент на детството си.

Чарлз поведе трактора край една покрита с базалт варовикова козирка. Базалтовите фрагменти, остатъци от древни удари на метеори с повърхността, не бяха рядко срещана гледка в този район. Опитах се да си представя метеор, който с гръм и трясък се забива право в средата на плиткия океан и разпилява останките си на километри наоколо, вдигайки облак от пара и кален дъжд… Страхотно бедствие за и без това крехката екология.

— Кара ме да потръпвам — обадих се аз.

— Кое?

— Времето. Възрастта на всичко това. Кара нашия живот да изглежда незначителен и маловажен.

— Ние наистина сме маловажни — отбеляза Чарлз.

Стегнах мускулчетата на лицето си и поклатих глава:

— Не мисля. Празното време не е много…

Започнах отчаяно да търся точната дума. В главата ми се въртяха все прилагателни от рода на «топло», «живо», «интересно», само че всички сякаш издаваха чисто женската ми гледна точка, а ответната реакция на Чарлз изглеждаше напълно мъжка, интелектуална и гледаща с превъзходство на всичко.

— … активно — довърших най-накрая аз. — Няма никакви наблюдатели.

— Дори като се вземе предвид това, ние въпреки всичко сме тук за кратко време и промените, които извършваме върху околната среда, ще изчезнат след няколко хиляди години.

— Пак не съм съгласна — възпротивих се веднага. — Според мен така или иначе ще оставим значителна следа върху всичко. Ние наблюдаваме, планираме нещата напред, организираме…

— Е, поне някои от нас — усмихна се широко Чарлз.

— Не, говоря сериозно. Имаме реална възможност да направим нещо голямо и значително. Цялата флора и фауна на Марс е изчезнала, понеже нито растенията, нито животните са били…

Отново не можех да изкажа с думи онова, което ми се въртеше в мислите.

— Понеже не са били организирани? — предложи Чарлз.

— Точно така.

— Чакай само да видиш.

Потреперих.

— Хич не ми се иска да бъда убеждавана в тленността си.

— Остави земята да говори — предложи Чарлз.

Никога не се бях чувствала комфортно при вида на големите идеи. И астрофизиката, и ареологията — всички изглеждаха дребнави и незначителни в сравнение с ярката краткост на човешката история. По време на следването си се бях съсредоточила върху сложностите на политиката и културата — двата големи начина за взаимна връзка между хората. А Чарлз, както изглеждаше, предпочиташе огромните открити територии без следа от човешко присъствие.