Грег Беър - Преместването на Марс

Чарлз посочи към сиво-зелената ивица вдясно от нас, дълбока поне един метър, извъртя трактора покрай скалата, изникнала пред нас и го промуши през един невероятно тесен проход. След като излязохме, се озовахме на около двайсетина метра под равнината. Наоколо се виждаха само сиви наноси прах.

— В английския има толкова различни думи за «прах», колкото ескимосите някога са имали за «сняг» — обади се Чарлз.

— Това някога беше стара наша училищна игра — потвърдих аз. — Трябваше да си спомним всички думи за «прах» и «сняг» и да ги изброим по азбучен ред. Спомням си само двайсетина.

— Ето, пристигнахме — обяви Чарлз и отпусна кормилния лост. Тракторът забави скорост и не след дълго спря с леко изръмжаване. Извън кабината не се чуваше абсолютно нищо. Ураганният вятър от предишната нощ бе утихнал и въздухът бе неподвижен. Незабуленото с прашни облаци небе се простираше над главите ни от едната стена на каньона до другата. В общи линии пейзажът приличаше на този на земната Луна, с изключение на цвета на каньона и на нагънатото червено и жълтеникаво дъно на древната, отдавна пресъхнала река.

Чарлз видимо се наслаждаваше на тишината наоколо.

Върху лицето му бе изплувало изражение на отпуснато съсредоточаване.

— В капсулата има необходимата екипировка. Ще се поровим около час и след това ще се върнем в трактора. — Той се поколеба за секунда, очевидно обмисляйки нещо. — След това ще се върнем у дома — продължи най-накрая. — Тоест, искам да кажа, обратно в станцията.

Проверихме най-старателно екипировката си, заредихме догоре балоните си с кислород от резервния запас въздух на трактора, смъкнахме налягането в кабината до възможния минимум и излязохме през въздушния шлюз. Около нас се разлетяха безброй миниатюрни ледени кристалчета, които изпопадаха по повърхността на каньона като тежки камъни.

— Спомням си това — каза Чарлз по интеркома. — Въобще не се е променило. Е, шарките по пясъка са се изменили, разбира се, освен това има някое и друго ново хълмче… Но като цяло всичко наистина ми изглежда познато. На около стотина метра оттук се намира любимото ми вкаменено корито. Навремето баща ми ми го показа.

Той ми връчи моята част от нещата, които трябваше да носим, подаде ми облечената си в ръкавица ръка и двамата бавно се заотдалечавахме от трактора. Видях два наносни пласта, които ярко се открояваха в неуспяла да се изрони част от стената на каньона: един метър, обагрен в кафяво и сиво над няколко метра бледожълтеникав варовик, а под всичко това — около половин метър сиво-бяло.

В момента се разхождахме по покритите почти изцяло с пясък «бръснати равнини». Това бяха най-старите варовикови наноси; под тях се намираше единствено дъното на Стъкления океан. Поех си рязко въздух, като сама се учудих колко дълбоко ме засегна това откритие. Старият Марс, назад във времето, когато планетата е гъмжала от живот… Жива само за някакви си мижави милиард и половина години.

По въпроса къде първо е възникнал животът все още се водеха разгорещени спорове. Марсианците отстояваха своята гледна точка, а земяните нито за миг не се съгласяваха с тях. Само че Земята винаги е била по-буйният и по-богат на енергия свят, който се намираше по-близо до Слънцето и съответно беше бомбардиран с по-големи количества разрушителна радиация… Марс, който бе значително по-далеч от първородната звезда, изстиваше с много по-бързи темпове и затова бе кондензирал облаците си от влага и ги бе превърнал в океани около четвърт милиард години по-рано от Земята.

Също както и повечето жители на Марс, свято вярвах, че животът в цялата Слънчева система за пръв път се е появил именно на нашата планета. Краката ми в момента крачеха по тънкия пет или шест сантиметра слой пясък, който единствен ме отделяше от това своеобразно гробище на първите живи същества…

— Тук — посочи Чарлз. Застанахме в мастиленосинята сянка на някакво доста несигурно изглеждащо възвишение. Погледнах нагоре. Не бях особено въодушевена от перспективата нещо да ни се стовари върху главите. Чарлз забеляза изражението ми, докато се навеждаше и вадеше от набедрения си джоб ареологическото си чукче.

— Не се тревожи — успокои ме той. — Бил съм тук още като дете и нищо не ми се е случило, както сама виждаш. Би ли запалила фенерчето?

Той успя след дълги усилия да изкърти едно късче плътен изронен варовик, с тегло около двайсет или трийсет килограма. Помогнах му да го извадим на повърхността и да го оставим встрани. Чарлз ми подаде чукчето.