Грег Беър - Преместването на Марс

Лицето ми пламна.

Чарлз се върна с две дебели чаши. Престорих се, че съм крайно заинтригувана от един от роботите и отчаяно се опитах да си възвърна контрола върху себе си.

— Нещо не е наред ли? — попита Чарлз.

Поклатих глава с широка и ужасно фалшива усмивка.

— Просто всичко е толкова тъжно…

И поех една от чашите.

Чарлз изпъна врат. Очевидно беше също толкова несигурен за своите чувства към мен, колкото и аз за моите към него. Само че той поне правеше всичко възможно, за да се престори на храбрец. С почти магьоснически жест завъртя канелката и наля в чашата си тънка струйка от тъмночервената течност.

— Би било неучтиво да ти предлагам да го опиташ първа — отбеляза Чарлз. — В края на краищата това е грешка на моята фамилия, не на твоята.

Той вдигна чашата си, завъртя я, усмихна се и отпи една глътка. Наблюдавах с любопитство лицето му, чудейки се колко ли е лош вкусът на виното.

Изненадата му беше пълна.

— Не е крайно зле — каза. — Всъщност никак не е зле. Става за пиене.

Той наля една чаша и за мен. Виното бе доста резливо и изискваше малко повече контрол, за да го пратиш в гърлото си, отколкото си представях, но в крайна сметка не беше чак толкова лошо, колкото би могло да бъде.

— Млади сме — реши Чарлз, — затова ще го преживеем някак си. Дали да не вземем с нас литър-два за вечеря?

— Зависи каква е вечерята — отвърнах аз.

— Ами онова, което донесохме със себе си, и остатъците от аварийните резерви.

— Вероятно бих могла да приготвя нещо — измърморих неуверено.

— Това би било страхотно.

Хапнахме в трапезарията на ръководителя на станцията върху една стара метална маса, седнали на столове, които никой никога не се бе сетил да изхвърли. По прекалено усилената аудиоуредба звучеше някаква музика отпреди десет години — светкавично бърз барабанен ритъм, който вероятно би накарал родителите ми да изпаднат в романтично умиление, но не оказваше никакво въздействие върху мен. Предпочитах развитието, а не наркотизиращия ритъм на барабаните.

Не бих могла да кажа, че виното ме освободи от грижите и притесненията ми, но поне ме поуспокои малко и затова му бях много благодарна. Храната се поддаваше на обработка — някакво сиво тесто на възраст поне пет години (пет марсиански години!), което за щастие можеше да бъде оформено в нещо, ако не изискано, то поне годно за ядене. Чарлз беше направо смущаващо очарован от готвенето ми. Трябваше да си прехапя езика, за да не спомена, че всъщност тестото свърши по-голямата част от работата. Изобщо Чарлз се стараеше всякак да бъде любезен и да се покаже във възможно най-добра светлина. Това, че аз не реагирах по никакъв подходящ начин, си оставаше загадка и за двама ни.

Докато привършвахме вечерята си, старата климатична инсталация ужасяващо скърцаше и стенеше. Навън според монитора в стаята на ръководителя температурата на повърхността бе паднала до минус осемдесет градуса по Целзий, а вятърът се бе закрепил на скорост от сто километра в час. Все още не бях започнала да се тревожа за това как ще изкараме — имахме достатъчно припаси, за да издържим поне една-две седмици. Ако поискахме да си тръгнем оттук, тракторът би могъл да ни преведе през почти всичко, с изключение на някоя по-силничка буря, каквато според метеорологичната прогноза не се предвиждаше.

Реално погледнато, нямаше от какво да съм недоволна: нищо не ни застрашаваше, никой не знаеше къде сме, благодарение на виното с всяка поредна глътка Чарлз ми се струваше все по-привлекателен… и независимо от всичко вратът ме болеше от напрежението.

— Утре ще излезем навън и ще прескочим до «бръснатите равнини» в стария каньон — обади се Чарлз, като надигна чашата си и се взря с наслада в нея, сякаш виното бе някаква наистина рядка и ценна реколта. Той дори притвори едното си око и се вгледа в цвета му, но улови несигурното ми изражение и се засмя. Може би се влюбих в него именно заради смеха му — непринуден и лек, издаващ неодобрение към самия себе си, но не и прекалено скромен, придружаван от завъртане на очите и леко повдигане на брадичката.

— Какви са тези «бръснати равнини»? — попитах.

— Естествени пукнатини във варовика. Горните пластове са разделени от долните, вероятно заради вибрациите, които вятърът поражда. В момента горните слоеве започват да се трошат. Не след дълго… е, всъщност след стотина милиона години, скрежът се загнездва трайно в пукнатините, горните пластове ерозират и се превръщат в прах и пясък. Вятърът ги отвява и на въздействието му се излагат по-долните… С две думи, целият процес прилича на бръснене, затова ги наричат и «бръснатите равнини».