— Ти не провери ли предварително? — попитах аз изплашено.
— Майтапя се — усмихна се той. Шлюзът се отвори и ние пристъпихме вътре.
През годините роботите така се бяха «саморемонтирали», че приличаха на грозни безформени буци. Напомняха ми за предани малки гърбушковци, понеже непрекъснато се отместваха сервилно от пътя ни, докато разучавахме тесните тунели, водещи до централната жилищна част.
— Никога не съм виждала толкова стари роботи — отбелязах.
— Старички са наистина. Фамилия Клайн е практична. Взеха всички годни за нещо машини със себе си и оставиха тук само отговорните за поддръжката, колкото да се грижат за водата.
— Нещастните създания — казах аз колебливо.
— Voila [3] Voila (фр.) — ето. — Бел. пр.
— обяви Чарлз и отвори вратата към централната жилищна част. Зад нея видях помещение, за което сякаш се бе грижил някой с ненормална идея за това какво означава ред: въздушните матраци бяха струпани в единия ъгъл, масата бе покрита с чаршаф и превърната в нещо като легло, а в центъра с любов бе складирано гниещото оборудване, от което се разнасяше миризма на йод и веднага привличаше вниманието на влезлия в стаята. Машините изглеждаха изтощени. В средата на територията си се изправи един по-голям робот, висок около метър и широк наполовина. Приличаше на цистерна или бъчва с издадени напред ръце.
— Добре дошли — поздрави ни той със скърцащ глас. — От четири години не сме имали гости в това имение. Как бихме могли да ви бъдем полезни?
Чарлз се засмя.
— Недей — спрях го аз, — ще нараниш чувствата му.
Роботът постоянно издаваше някакъв особен бръмчащ звук — знак за неизбежната разруха, която го очакваше в близко бъдеще.
— Това съоръжение ще се нуждае от подмяна на някои части, ако някъде са останали резервни — съобщи ни той след няколко мига вътрешен размисъл.
— Ще ти се наложи малко да позатегнеш колана — заяви безцеремонно Чарлз. — Трябват ни места, където да могат да живеят две човешки същества… отделни стаи, колкото се може по-бързо.
— Това тук не е ли подходящо? — попита роботът с механично объркване.
— Ами горе-долу е приемливо, само че ще му трябва малко преподреждане.
Двамата с Чарлз не можахме да се удържим и се разсмяхме.
Роботът ни проучи с онзи странен поглед, който кара машините да изглеждат мъдри и одухотворени, когато всъщност те са просто стари.
— Ще бъде извършено необходимото подреждане. Много ви моля да ме извините, но това съоръжение действително се нуждае от подмяна на частите и нанозареждане, ако е възможно.
След около четири часа, когато машините ни предоставиха удобни жилищни помещения и складираха на сигурно място провизиите ни за няколко дена, двамата с Чарлз спряхме да се суетим и впихме погледи един в друг. Чарлз първи извърна очи и се престори, че разглежда критично обзавеждането.
— Прилича ми на бордей — заяви той след малко.
— Не е зле — обадих се аз.
— Е, не е кой знае колко луксозно…
— Не съм и очаквала да бъде.
— Веднъж идвах тук заедно с баща ми, когато бях десетгодишен — каза Чарлз, като нервно триеше ръце в панталоните си. — Нещо като временно бягство от действителността. Тогава пътувахме от Амнезия към Джеферсън през Дюри… Холдингите на «Клайн» нахълтаха в старите земи на ОМ «Ърскин». Не знам как беше станало.
Пореден момент на напрегнато мълчание. Чарлз нито знаеше с какво да започне, нито какво се очаква от него. Аз също не знаех, но тъй като бях жената в тази двойка, инициативата не трябваше непременно да дойде от мен, пък и не ми се искаше да опитвам.
— Дали да не отидем да видим винарната? — предложи Чарлз внезапно и протегна ръка. Поех я. Така започна формалната ни обиколка на «Tres Haut Medoc».
Чарлз беше обезкуражаващо нервен. Казах «обезкуражаващо», тъй като аз нямах друг избор, освен да си мълча и да го следвам. Той постоянно правеше някакви леки коментари за положението на Марс — все неща, които вече ми бяха известни отдавна. Гласът му бе успокояващо равен, дори когато ми обясняваше някой технически детайл. На моменти слушах по-скоро тона му, отколкото онова, което ми говореше, наслаждавайки се на мъжкия, направо музикален начин да излага факт след факт. Това поне за известно време ни предпази от абсурдната ситуация — да бъдем двама, но самотни.
Над деветдесет процента от всички марсиански станции бяха под повърхността на планетата. Малкото приготовления за създаване на нормално въздушно налягане и за защита от радиационното лъчение, преминаващо безпрепятствено през тънката атмосфера, правеха това възможно най-икономичния вид строителство. През първите десет години бяха правени и опити над праха да проникват и високи многоетажни сгради, само че Марс не беше най-подходящото място за разсипничество. Другите конструкции бяха къде-къде по-евтини. Топлообменници, сензори, входове и изходи, ниски сгради пробиваха на повърхността… само че дълбоко в същността си не преставахме да бъдем троглодити.
Читать дальше