Грег Беър - Преместването на Марс

— Съжалявам.

— Защо ми се извиняваш? Седни, моля те.

Никой от нас дори и не бе докоснал минералната си вода.

Чарлз седна и вдигна чашата си.

— Знаеш ли, тази вода е лежала тук милиарди години, затворена във варовика… Древен живот. Ето това ми се иска да правя. Освен да получавам стипендии по физика и да си върша научната работа, имам предвид. Да се изкача Горе и да изучавам старите морски корита. А не да си говоря за политика. Нуждая се от някой, който да е до мен и да ми прави компания. Мислех, че може би ти ще си този човек. — Чарлз вдигна поглед и изведнъж изстреля почти на един дъх предложението си: — ОМ «Клайн» притежава едно старо лозе на около двайсетина километра оттук. Бих могъл да наема един трактор, да ти покажа нашата…

— Винарна ли? — попитах изумена аз.

— Винарната фалира. Преобразуваха я във водна станция. Не е нищо повече от един обикновен купол, но почвата е доста хубава. Може би старата реколта сега е по-добра и бихме могли да опитаме да я възродим.

— Предлагаш ли ми това наистина? — Почувствах толкова внезапна и неочаквана топлина, че чак очите ми се навлажниха. — Чарлз, изненадваш ме. — Всъщност бях изненадана от себе си. След това отново сведох поглед надолу. — И какво очакваш от мен?

— Може би ще ме харесаш поне малко, ако се махнем от това място. С Шинктаун не се понасяме взаимно. Дори не знам защо, по дяволите, дойдох да живея тук. Е, не че не се радвам, че го сторих, понеже ти си тук, но…

— Значи стара винарна. И… ще можем да излизаме Горе?

— Облечени с подходящи скафандри, разбира се. Честичко съм го правил. С мен е безопасно да се излиза навън, Касея. — Той вдигна показалец нагоре. — Аз не съм идол от екрана на «ЛитВид».

Престорих се, че не съм чула последното изречение.

— Никога не съм била навън по научна работа — казах. — Превъзходна идея.

Чарлз преглътна и реши да продължи с натиска, докато обстановката беше благоприятна.

— Бихме могли да тръгнем още сега. Да прекараме там някой и друг ден. Не е скъпо — моето ОМ не е чак толкова богато, но ние ще вземем под наем някакво оборудване, което в момента никой не използва. И кислородният бюджет няма да е проблем. Можем да вкараме водорода обратно в системата. Бих могъл да се обадя и да разпоредя да започнат да отопляват станцията за нас.

Предложението бе леко странно, ужасно неочаквано и доста мило. Чарлз никога нямаше да ме насилва да правя нещо повече, отколкото аз самата желаех. А това беше направо прекрасно.

— Ще се опитвам да не ти досаждам с чак толкова много физика — продължаваше той.

— О, бих могла да го понеса — засмях се. — Между другото, какво те кара да мислиш, че съм изпитвала някакъв романтичен интерес към Шон?

Той мъдро предпочете да не отговаря и веднага се зае да организира нещата за през нощта.

Марсианците най-често виждат повърхността на родната си планета през прозорците на влака. Може би девет или десет пъти през целия си живот средният марсианец се качва Горе, облечен в скафандър. Обикновено това става на групи и под строго наблюдение. Като туристи на собствената си планета.

Наречете го страх, наречете го благоразумие, но така или иначе повечето марсианци предпочитат да се движат по тунели. Дори самите те са си лепнали прякора «зайци» — червени зайци, за разлика от сивите зайци на Луната.

По мое мнение пътуването в трактора, седнала до Чарлз, беше доста по-страшно от разходките с «втора кожа» преди месеци. Трябваше да разчитам на Чарлз да не ни обърне някъде из клисурите и древните езици на ледниците. От него обаче се излъчваше абсолютно доверие в собствените му сили. Това, което ме успокои, бе близостта до емоциите, които благоразумно бях заключила зад паравана от философия.

Не ми се иска да обяснявам поврата в настроенията си. Просто започвах да изпитвам някакво привличане към Чарлз, само че процесът бе много, много бавен. Докато той шофираше, аз му хвърлях по някой и друг поглед крадешком и изучавах строгите му и правилни черти, дългия му и прав нос, леко примигващите му дълбоки и наблюдателни очи, деликатно чувствената му долна устна, острата брадичка, леко мършавия му врат… странна смесица от черти, които намирах за привлекателни и черти, които не бях напълно сигурна, че одобрявам безрезервно — черти, по-скоро неестетични, отколкото перфектни. Пръстите му бяха дълги, с квадратни нокти, раменете му бяха кокалести и широки, гърдите му бяха леко хлътнали…

Свъсих вежди и се съсредоточих върху пейзажа наоколо. Нямах кой знае какви предпочитания към физическите науки, само че никой марсианец не може да избяга от миналото си. Още като сме били бебета, родителите са ни разказвали приказки за него.